Брадуордън бързо се съвзе от първоначалната си изненада и веднага се възползва от представилата му се възможност. Втурна се към замаяните чудовища и като повали първото, улови копието на второто със свободната си ръка, а с другата му нанесе мощен удар, който събори шлема от главата му, а него самото отхвърли към стената.
Следващият удар на кентавъра се стовари върху незащитената вече глава на втория великан. Разнесе се ужасяващ пукот и скверното създание се свлече на пода със строшен череп.
Ала другарите му зад него начаса заеха мястото му и макар единият да бе частично заслепен от взривовете преди малко, Брадуордън изведнъж се оказа хванат натясно.
Пони виждаше какво става и то силно я тревожеше. Знаеше, че Елбраян вярва в нея (и как иначе, след всички сражения, които бяха преживели заедно!) и все пак, да се бие толкова близо до нея очевидно му пречеше, заради нея той избираше твърде защитна тактика.
А това младата жена нямаше намерение да търпи — не от глупава гордост, а защото така сами се обричаха на провал. На всяка цена трябваше да докаже на Елбраян на какво в действителност е способна, преди да бе станало твърде късно за всички тях! Чудейки се дали планът й ще сработи, тя стисна графитната пръчка в ръката, с която държеше меча си.
Елбраян за пореден път избегна оръжието на противника си, но макар да имаше отлична възможност да нанесе удар, предпочете да се хвърли настрани и да отбие меча, предназначен за Пони… нападение, с което тя спокойно можеше да се справи и сама.
Все пак, намесата на пазителя отвлече вниманието на чудовището и когато то се обърна към новия си неприятел, младата жена се хвърли напред и с все сила заби острието си в корема на гнусното същество. Успя да намери пролука в бронята му, ала не толкова голяма, че да може мечът й да проникне достатъчно дълбоко.
Пък и нямаше нужда, както разбраха миг по-късно и великанът, и Елбраян, защото Пони вече бе отключила магията на графита. Пращяща черна дъга плъзна по острието, отскочи от върха му и се вля в корема на звяра, разтърсвайки го от глава до пети. Когато мощните конвулсии най-сетне утихнаха, чудовището се олюля, изпусна оръжието си и бавно се свлече на земята, ако не мъртво, поне зашеметено почти до безсъзнание.
Дивейки се на страховитото съчетание между магия и меч, Елбраян сам се укори, задето изобщо бе помислил, че Пони има нужда от помощ. Твърдо решен да не й отстъпва, той се хвърли срещу следващия великан. Буря се движеше толкова бързо — наляво, надясно и право напред — че тежкият меч на чудовището въобще не смогваше да го следва. Великолепното елфическо оръжие нанасяше удар след удар, вдигайки водопад от искри при съприкосновението си с металните доспехи. Най-сетне младият мъж откри онова, което търсеше през цялото време — процепа между нагръдника и колана на противника си и мислено си го отбеляза.
Вместо да продължи атаката си, той за миг свали оръжие. Както и очакваше, чудовището изрева и замахна за страховит удар. Много преди вражеското острие да го достигне, Елбраян приклекна и се претърколи под него, после рязко се изправи, целейки се във вече набелязаната пролука.
Безпогрешен както винаги, елфическият меч потъна в тялото на великана. Елбраян пристъпи напред, не само за да забие острието до дръжка, но и за да не даде възможност на неприятеля си да нанесе удар. Злото същество протегна свободната си ръка към него, ала силата бързо го напускаше. Младият мъж завъртя оръжието в дълбоката рана, после го издърпа, оставяйки агонизиращото чудовище да рухне на земята.
Последният от четиримата великани побърза да заеме мястото на другаря си, размахвайки огромна факла вместо оръжие.
В това време, вкопчена в схватка с третия звяр, Пони тъкмо се канеше да използва друг от камъните, които имаше, когато чу приглушените стонове на Брадуордън — кентавърът очевидно понасяше тежки удари.
— Авелин! — извика тя и хвърли камъка, който държеше, назад — в ръцете на монаха, сигурна беше, че той щеше да свърши много по-добра работа.
Авелин вече бе извадил друг камък, но когато усети нещо да го удря по гърба и видя какво му дава Пони, прекъсна подхванатата магия и побърза да вдигне магнетита от земята.
— Ам’че да! — провикна се той възторжено. — Това ще боли, и още как!
— Какво чакаш тогава! — възкликна Брадуордън и простена, когато усети тежка тояга да се стоварва върху левия му хълбок, докато той се мъчеше да отбива меча на другия си противник, което обаче невинаги му се удаваше — доказателство бе грозната рана, от която и в този момент шуртеше кръв.