Авелин призова магията на камъка и той полетя, по-бърз от най-бързата стрела и по-смъртоносен от най-тежкия снаряд. Заби се право в гърдите на великана с меча и като го повдигна от земята, запрати го назад, върху последния от другарите му. Напълно зашеметени, двете чудовища се сгромолясаха на земята.
Брадуордън рязко се обърна и докато великанът със сопата още се съвземаше от изненадата си, го изрита с все сила, събаряйки и него в мелето.
— Напред! — извика Авелин и Елбраян, напълно съгласен с него, направи крачка назад, за да избегне размаханата факла на противника си, след което се втурна към последните две чудовища, забивайки меча си в противника на Пони, докато минаваше покрай него.
Свирепото създание се обърна, за да се защити от този нов враг, при което получи жесток удар от младата жена. Още по-пагубна се оказа стоварилата се в лицето му факла — в желанието си да достигне отдалечаващия се човек, другарят му бе улучил него.
Пони се хвърли напред и заби меча си дълбоко в тялото на противника си, призовавайки за втори път магията на графита. Макар и не толкова мощен както първия (силите й бяха започнали да се изчерпват), последвалият взрив разтърси великана от глава до пети и го повали на земята.
Миг по-късно коридорът пред Пони сякаш изригна — поредната целеститова канонада на Авелин, която заслепи и здравата опърли двете чудовища.
Вниманието на младата жена обаче бе привлечено от странните, неконтролируеми движения на Елбраяновия противник. Недоумението й бързо отстъпи място на мрачно задоволство, когато факлата се изплъзна от пръстите на гнусното създание и тупна на земята, а то самото бавно политна напред, изнизвайки се от окървавеното острие на Буря.
Виждайки, че от четиримата им противници само един все още се държи на крака, Авелин се долепи до стената на тунела и нареди на Брадуордън да отиде при Пони и Елбраян. Уверен в способността на монаха да се справи, кентавърът го послуша и се нахвърли върху последното от другите четири чудовища.
В това време единственият оцелял от противниците на Авелин и Брадуордън най-сетне успя да се измъкне изпод телата на другарите си и, виждайки пред себе си само един (при това явно невъоръжен) противник, се втурна към него, вдигнал тежка сопа над главата си.
Авелин изчака до последната възможна секунда, после отключи магията на малахита.
Изведнъж огромното създание се олюля, краката му с мъка докосваха пода. Станал внезапно лек като перце, той не можеше да направи и най-простото движение, без то да предизвика двойно по-силно противодействие от безтегловното му тяло. И така, когато глупавото създание замахна за страховит удар, тежката тояга го повлече след себе си и го повдигна от земята. Колкото по-отчаяно великанът се мъчеше да нанесе удар на противника си, толкова повече утежняваше собственото си положение и не след дълго вече се носеше във въздуха, премятайки се през глава. В мига, в който чудовището прелетя над падналите си другари, Авелин се втурна натам и извади безценния магнетитов къс от гърдите на един от труповете.
Преди да изтича след отдалечаващото се безтегловно чудовище, монахът хвърли поглед назад, към приятелите си, които тъкмо довършваха последния от другите четирима великани. Спокоен, че Елбраян и останалите са на безопасно разстояние, той се обгърна със защитен серпентинов щит и извади мощния рубин.
Пазителят потръпна при вида на дълбоката рана, която зееше върху тялото на Брадуордън и бързо изпиваше силите му.
— Имаме нужда от хематита — рече Пони и се обърна, за да провери къде е Авелин.
— Защо не опиташ с това? — предложи Елбраян и й подаде другата превръзка, която носеше около ръката си, онази, за която лейди Даселронд бе казала, че е напоена с лековит мехлем.
Пони веднага се залови за работа, а той изтича напред, но и двамата замръзнаха на местата си и едва се задържаха на крака, когато мощен взрив разтърси тунела.
Няколко секунди по-късно видяха Авелин да идва към тях, а последният великан, почернял и обгорен, още се рееше във въздуха далеч зад него.
— Да вървим — рече монахът, когато се приближи достатъчно, и въпреки изтощението, двамата му приятели кимнаха — чакаше ги още много работа.