Демонът се разсмя още по-силно, после се обърна, спокоен, че веднъж завинаги се е разправил с тези нашественици.
И като че ли беше прав — тримата приятели вече бяха далеч оттам, политнали в зейналата под краката им бездна, право към обсипания с остри сталагмити под далеч под тях.
Демонът изскочи от магмената река, бълвайки огромни струи вряща лава, издигна се във въздуха, после се приземи на подиума.
Мъчейки се да не му обръща внимание, Авелин потъна още по-дълбоко в сърцето на камъка и макар Бестесбулзибар, най-страховитото изчадие на мрака, да бе само на няколко крачки от него, успя да запрати три мощни мълнии срещу великаните, които пазеха вратата.
И чудовищата, и портата се раздробиха на парченца — пътят на приятелите му бе открит.
Тях обаче ги нямаше от другата страна!
— Отлична работа! — плесна с ръце Бестесбулзибар. — Само че какъв бе смисълът?
— Нощна птицо! — извика Авелин и за миг се поколеба дали да не се втурне към вратата, ала около подиума все още имаше прекалено много чудовища, които само чакаха той да слезе.
Повика отново, но смехът на демона заглуши гласа му:
— Не могат да те чуят, безумецо! Мъртви са!
Злите думи изплющяха като плесница, забиха се в сърцето на монаха като отровни ками. Авелин отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, да изкрещи, че това не е вярно, ала преглътна надигналия се в гърдите му вик — при цялата си ужасяваща мощ, Бестесбулзибар нямаше защо да го лъже.
Значи оставаше сам, Авелин Десбрис срещу демона-дактил. Внезапно монахът усети, че е надмогнал и болка, и страх. Нали затова бе дошъл тук — за да се изправи срещу Бестесбулзибар, да противопостави могъществото на своя Бог срещу пъклената сила на демона. И ето че това се бе случило, проникнал бе във владенията на чудовището и се бе добрал до самото сърце на крепостта му. Ако сега победеше, приятелите му нямаше да са загинали напразно.
Тази мисъл му вдъхна нова решимост и охлади кипналата му кръв. Бързо прехвърли наум всички камъни, с които разполагаше, като се опитваше да избере най-подходящия, после реши да използва онзи, който държеше в ръка — графита.
— Окаяно изчадие! — екна гласът на Авелин. — Аз няма да се преклоня пред теб!
Ярка синя мълния изскочи от десницата му и запрати демона назад.
— Силен си, Авелин Десбрис — разтърсван от свирепи конвулсии изръмжа звярът и като разпери крила, протегна ръка към магмената река, която извираше от стената, улови пъклената й мощ и докосна гърдите си там, където мълнията на монаха се бе впила в тях.
Ослепителни червени искри изскочиха от пръстите му и се увиха около синята светкавица с оглушително пращене.
Авелин изръмжа и призова своя Бог, молейки го да му даде сили, да му прелее частица от своето могъщество. И наистина, Божията мощ потече през него чиста и страховита, така, както рядко бе обладавала някого в Корона. Мощ, която зашемети Бестесбулзибар и едва не го повали на земята.
Ала демонът-дактил нямаше нужда да моли за помощ, на него не му трябваше чужда сила, защото той самият бе източник на гибелна енергия, която сега изригна с утроена ярост, още по-здраво се обви около синята мълния на Авелин и плъзна по нея. Монахът затвори очи и изръмжа, влагайки цялото си същество в синята струя, която извираше от камъка в ръката му, и тя отново взе надмощие.
После обаче червената й противница укрепна и я отблъсна назад, все по-близо и по-близо до десницата на монаха. Авелин отвори очи и се напрегна до краен предел, ала никакви усилия не можеха да го спасят вече.
Алената мълния неумолимо приближаваше.
Не би трябвало да е в състояние да го стори. Нито онова, което бе научила от Авелин, нито собственият й опит с камъните бяха достатъчни за подобен подвиг. Ала ужасът, инстинктът и една самопожертвувателност, която граничеше с безразсъдство, й вдъхнаха невъобразима сила.
Отчаяно стискайки малахита, Пони потъна в магията му и я предаде не само на Елбраян, в когото се бе вкопчила с другата си ръка, но и на Брадуордън, който бе далеч под тях. И ето че тримата вече не падаха с главоломна скорост, а се носеха бавно, леки като перца, и не им бе никак трудно да избегнат острите сталагмити на дъното.
— Не знам как го направи, момиче — потресено рече Брадуордън, — ама дяволски се радвам, че го стори!
Ала макар и доволни, задето бяха избегнали надвисналата над главите им гибел, тримата приятели отлично разбираха в колко тежко положение се намират. Пони знаеше, че с помощта на малахита би могла да се изкачи обратно до мястото, от което бяха паднали, но без въже, с каквото не разполагаха, щеше да й е невъзможно да издърпа другите двама при себе си.