Выбрать главу
„Песента на Нощната птица“

Глава 1

Неочаквана плячка

Елбраян Уиндон стана още преди зазоряване. Бързо навлече дрехите си на червеникавия светлик, разпръскван от жаравата в огнището, после прокара пръсти през чорлавата си, светлокестенява коса, която жарките лъчи на лятното слънце бяха опалили на много места почти до бяло. Препаса колана си, а когато взе камата, която предишната вечер благоговейно бе оставил до леглото, и тържествено я окачи на кръста си, изведнъж се почувства силен и значим.

След това грабна най-дебелото наметало, което можа да открие, и изскочи в мрака, изпълнен с такова нетърпение, че едва не забрави да затвори вратата след себе си. Тихо и призрачно спокойно, малкото гранично селце, наричано Дъндалис, се разстилаше край него, потънало в заслужения сън на изтощението, което настъпва след тежкия работен ден. Елбраян също се бе потрудил здравата предишния ден — дори по-здраво от обикновено, защото неколцина от съселяните му бяха отишли в гората, та се бе наложило поотрасналите момичета и момчета като него да се заемат с техните задължения. Това означаваше да събират дърва и да поддържат огъня, да поправят колибите (а те сякаш винаги имаха нужда от поправка!), както и да държат под око границите на закътаната долчинка, в която беше разположено селото — трябваше да внимават за следи от мечки, диви котки и вълци.

Елбраян беше най-голямото от тези деца, водач на групата, така да са каже, и това го караше да се чувства истински значим, почти мъж. Това беше последният път, когато ловците тръгваха на най-важната експедиция за сезона без него. Следващата пролет момчето щеше да навърши тринадесет години — възраст, когато из тези сурови земи се сбогуваха с детството. Следващата пролет Елбраян щеше да ловува заедно с възрастните, завинаги оставил детските игри зад гърба си.

Въпреки умората от работата през деня обаче, вълнението не го бе оставило да заспи. Зимата бързо настъпваше и ловците можеха да се завърнат всеки миг. Елбраян възнамеряваше да ги посрещне и да влезе в селото начело на процесията. По-малките момчета и момичета щяха да го видят и да му отдадат уважението, което заслужаваше, а възрастните щяха да се уверят, че благодарение на неговата бдителност по време на отсъствието им в селото не се бе случило нищо лошо.

С лека стъпка, въпреки умората и ранния час, той се насочи към покрайнините на селото, крачейки през сенките, хвърляни от малките колиби.

— Джили! — макар да не бе изречена високо, думата отекна силно в тишината на утрото.

Елбраян се прокрадна до следващата къща, усмихвайки се на собствената си предвидливост, и предпазливо надникна зад ъгъла.

— Ами ако си дойдат днес! — възпротиви се момичето, към което се бяха обърнали, Джилсепони, най-добрата приятелка на Елбраян.

— Няма как да си сигурна, Джили — застанала на прага на колибата, майка й се мъчеше да я разубеди.

Елбраян едва успя да сподави смеха си — момичето мразеше това име, макар че почти всички в селото й казваха именно така. Тя самата предпочиташе по-простичкото Джил, но истински харесваше само тайното име, с което я наричаше единствено Елбраян — Пони.

Момчето бързо овладя смеха си, но усмивката му си остана все така широка. Не знаеше защо, ала винаги, когато видеше Пони, го изпълваше щастие, въпреки че само допреди година-две тя бе просто едно от момичетата, с които той и останалите хлапета от селото толкова обичаха да се заяждат. Един ден обаче бе допуснал огромната грешка да подгони Джилсепони без приятелчетата си и, доволен, че я е хванал, да издърпа русата й опашка малко по-въодушевено, отколкото бе разумно. Така и не разбра откъде дойде онзи удар, всъщност не видя нищо, освен ясносиньото небе, ширнало се най-неочаквано над него, когато се просна на земята.

Сега споменът за унизителното поражение го караше да се усмихва и двамата с Пони доста се забавляваха, когато се сетеха за него. Елбраян имаше чувството, че може да сподели с нея абсолютно всичко, без да се страхува, че тя ще го осъди или ще му се присмее.

Светлина, хвърляна от горящата в стаята свещ, струеше през отворената врата на колибата и обгръщаше силуета на момичето — гледка, която истински се нравеше на Елбраян. Всъщност, забелязал бе той, напоследък все повече му харесваше да я гледа. Макар и по-малка от него с пет месеца, тя го надминаваше по ръст със своите пет фута и три инча, докато той — за свой най-голям ужас — все още не бе достигнал така жадуваните пет фута. Но пък, както го беше уверил баща му, момчетата от рода Уиндон обикновено израствали малко по-късно. Все пак, въпреки неизбежната завист, която високият й ръст предизвикваше у него, видът на Пони му доставяше истинско удоволствие. Тя имаше стройно, гъвкаво тяло, а в Дъндалис нямаше момче (Елбраян също не правеше изключение), което да може да я надбяга или надвие. Въпреки това Пони излъчваше една особена деликатност, мекота, която допреди няколко години Елбраян смяташе за недостатък, ала която сега му се струваше странно привлекателна. Пухкавата й, златиста коса (която тя непрекъснато приглаждаше и която бе толкова гъста, че човек би могъл да зарови ръката си чак до китката в коприненомеките й кичури) се спускаше по раменете и гърба й с жизнерадостна и много примамлива необузданост. По-наситеносини от най-ясното лятно небе, големите й красиви очи попиваха всичко, което виждаха, и отразяваха и най-малката промяна в настроението й. Зърнеше ли в тях да се спотайва тъга, Елбраян я усещаше като да бе негова болка, ала видеше ли ги да грейват от радост, струваше му се, че ще полети от щастие.