— Хлапашки небивалици — побърза да им припомни Олван, потушавайки още в зародиш надигналото се тревожно шушукане.
— Е, добре — намеси се майката на Пони, — ясно е, че имате какво да ни разкажете, ние пък имаме немалко работа. И двете най-добре да почакат докато се съберем в гостилницата — и работата, и приказките ще ни вървят повече след една хубава яхния от еленско месо.
Олван кимна в знак на съгласие и хората започнаха да се разотиват, хвърляйки по един последен поглед към гоблиновия труп, който бързо посивяваше. Елбраян и Пони обаче останаха и дълго се взираха в дребното тяло. От вниманието на момичето не убягна пренебрежителното изсумтяване на приятеля й.
— Малък е колкото осемгодишно дете — високомерно махна с ръка Елбраян, усетил погледа й върху себе си.
Вярно, че малко преувеличаваше, ала тялото на гоблина наистина беше само четири фута и надали тежеше повече от четиридесетте килограма на Елбраян.
— А откъде знаеш, че в действителност не е на някое дете? — попита Пони.
— Нали чу стария Граби — нелепият прякор накара момчето да се намръщи. — Каза, че си бил напълно пораснал.
— Изглежда доста свиреп — възрази Пони и се приведе още по-близо до тялото. — Забрави ли язовеца? — тихичко добави тя, когато приятелят й отново изсумтя. — А пък беше поне три пъти по-малък от гоблина…
Елбраян се изчерви и извърна очи. По-рано тази година в една от примките на децата се бе хванал язовец и Елбраян, като най-голям от всички, бързо бе поел командването над малката групичка. Наперено се беше приближил до капана, само за да установи, че животното някак си е успяло да прегризе въжетата, които го възпираха. Когато освирепялото създание се бе нахвърлило срещу него с оголени зъби, говореше легендата (а сред децата историята за случилото се онзи ден си беше истинска легенда), Елбраян „побягнал толкова бързо, че така и не усетил кога тръгнал по дънера на най-близкото дърво, без дори да се държи за клоните“.
Останалите хлапета също избягали, ала не чак толкова далеч, че да не станат свидетели на пълното унижение на своя водач, когото разлютеното животно държало на дървото още цял час.
Проклетият му язовец, помисли си Елбраян, пък и Пони, дето не можеше да остави старата рана на мира. Без да каже нито дума, той се обърна и си тръгна.
Пони не можа да сдържи развеселената си усмивка, докато го наблюдаваше, чудейки се в същото време дали този път не бе отишла прекалено далеч.
Тази вечер селската странноприемница беше пълна до пръсване, макар да нямаше човек, който вече да не е чул историята за битката с гоблина. Ловците, научили бяха всички, се натъкнали на шест гоблина, или, по-точно, случило се така, че двете групи излезли от един и същ гъсталак, на един и същ открит бряг, само на няколко метра едни от други. След като първоначалното стъписване отминало, гоблините запратили копията си по мъжете, ранявайки един от тях. Последвалата битка била кратка, но свирепа; святкали ножове и ками, а някои от ловците дори усетили зъбите на гнусните създания, преди да надвият двойно по-малобройния противник, който побързал да се скрие в шубраците също така бързо, както се и появил малко по-рано. Единственото по-сериозно нараняване получил гоблинът, чийто труп мъжете носеха — след като бил пронизан в дробовете от копие, той се опитал да избяга с другарите си, ала така и не успял да достигне храсталаците и, останал без дъх, се строполил на брега и малко по-късно умрял.
Олван Уиндон повтори историята пред събралите се хора, опитвайки се да не я украсява с ненужни измислици.
— Следващите три дни прекарахме в търсене на следи от гоблини, но така и не открихме — завърши той.
Начаса няколко халби подскочиха във въздуха:
— Да живее Шейн Макмайкъл! — отекна мощен рев. — Убиецът на гоблини!
Наздравицата бързо бе подета от останалите и Шейн Макмайкъл, тих, строен младеж, едва с няколко години по-голям от Елбраян, неохотно пристъпи напред и застана до Олван пред огнището. След много подканяния и настоявания, той най-сетне се видя принуден да опише битката с всички подробности — ловкото си извъртане, умелия начин, по който бе избегнал атаката на противника и най-вече — мълниеносния удар, дошъл толкова бързо и мощно, че гоблинът не успял да се предпази.
Елбраян попиваше всяка негова дума и така живо си представяше битката, сякаш сам той бе участвал в нея. Ех, ако можеше да бъде на мястото на Шейн!