Постепенно мъжете заговориха за онова, което други хора били „забелязали“ напоследък, бе споменато и за гоблина, който се бил появил край Тревясал лъг, неколцина дори заявиха, че се били натъкнали на необичайно големи следи, но досега си били мълчали. В началото Елбраян слушаше с отворена уста, ала не след дълго започна да се досеща (за което говореше и изражението на баща му), че по-голямата част от приказките не са нищо повече от опит за привличане на вниманието. На Елбраян дори му се стори малко странно, че възрастните могат да се държат по този детински начин, особено пък в такъв сериозен момент.
От дума на дума разговорът се прехвърли (не без дейното участие на Броуди) върху чудовищата изобщо — от многобройните дребни гоблини до редките и крайно опасни фоморийски великани. Броуди звучеше като човек доста сведущ по тези въпроси, ала малцина от присъстващите взимаха на сериозно всичко, излязло от устата му.
Дори Елбраян бързо осъзна, че старецът надали знае за гоблините много повече от останалите си съселяни и най-вероятно никога през живота си не е зървал истински фоморийски великан. Момчето срещна погледа на Пони, която очевидно започваше да се отегчава, и кимна към вратата.
Младото момиче бе навън, още преди той да успее да се надигне от стола си.
— Празни приказки — уверено заяви Елбраян, щом излезе от странноприемницата.
Нощта бе хладна и двамата инстинктивно застанаха близо един до друг, за да се стоплят.
— Обаче трупът на гоблина си остава факт — отвърна момичето и махна към навеса, където мъжете бяха оставили мъртвото тяло. — Историята на баща ти си беше съвсем истинска.
— Имах предвид Броуди… — започна Елбраян, ала Пони не го остави да довърши.
— Знам — прекъсна го тя. — Аз също не му вярвам… не съвсем.
И като видя изписалата се по лицето му изненада, добави:
— Гоблини съществуват. В това поне можем да бъдем сигурни. Значи основателите на селото няма как да не са имали вземане-даване с тях.
— А фоморийците? — скептично попита Елбраян, ала Пони само сви рамене — трудно й бе да отхвърли съществуването им просто ей така, особено след като току-що бе видяла гоблиновия труп.
Приятелят й не настоя, макар все още да вярваше, че в приказките на стария Броуди има повече самохвалство, отколкото истина. Всички подобни мисли обаче се изпариха от съзнанието му в мига, в който Джилсепони се обърна и се взря в маслиненозелените му очи, а лицето й бе само на няколко сантиметра от неговото.
Изведнъж Елбраян усети, че не му достига дъх. Пони беше близо — прекалено близо! — и по нищо не личеше, че има намерение да се отдръпне!
Тъкмо обратното, наклонила глава встрани, тя се приближаваше все повече и повече, докато устните й — така меки и подканящи! — се изравниха с неговите. Вцепеняваща паника заля Елбраян като вълна и се смеси с бушуващите в гърдите му чувства, които той не разбираше. Част от него искаше да избяга, ала друга, изненадващо голяма част, го караше да остане.
В този миг вратата на странноприемницата се отвори и двамата приятели светкавично отскочиха един от друг.
По-малките деца изтичаха навън и веднага се скупчиха около тях.
— Какво ще правим сега? — попита някой.
Елбраян и Пони се спогледаха развеселено.
— Трябва да сме готови за връщането на гоблините — подхвърли ДРУГ.
— Гоблините никога не са били тук — напомни му Пони.
— Но скоро ще дойдат! — уверено заяви момчето. — Така каза Кристина.
Като по команда, всички погледи се насочиха към десетгодишната Кристина, която не откъсваше очи от Елбраян.
— Гоблините винаги се връщат за своите мъртви — разпалено обясни тя.
— Ти пък откъде знаеш? — учуди се Елбраян, без дори да се опита да прикрие недоверието си.
Наранена, Кристина сведе поглед и започна да подритва сухата пръст в краката си.
— Баба каза така — притеснено отвърна тя и Елбраян мислено се наруга, задето я бе обидил по този начин.
Останалите мълчаха, попивайки всяка дума на своя предводител. Пони обаче го сръга в ребрата. Тя неведнъж му бе казвала, че Кристина го харесва и понеже не смяташе, че едно десетгодишно момиченце може да й бъде конкуренция, намираше увлечението й за очарователно.
— Е, сигурно е права — съгласи се Елбраян доста по-меко и Кристина вдигна грейнал поглед. — Това значи — продължи той, обръщайки се към навеса, — че трябва да сме готови да ги посрещнем.