— Изглежда, на всичко имаш отговор.
— Благодаря.
— А относно девойката?
— В какъв смисъл?
— Трябва ми ти момиче?
— Според мен ти си имаш добра работа.
— Така е, но не там е работата. така че трябва ли ти или не?
— Коя е тя?
— Стига си се правил на глупак. Едно момиче, какво друго?
— Не.
— Виж ти?
— Я слушай, не говори глупости. За какъв дявол ми е приятелка от спецслужбата? Нима наистина искаш да повярвам, че си в състояние да повериш съдбата си на един непознат?
— Видях те по време на работа. Ти си истински момък. Да, бих искала да свържа съдбата си с такъв непознат.
— Това е най-необикновеното предложение в живота ми.
— Решавай по-бързо.
— Ти сама не знаеш, какво приказваш.
— Може да не съм равнодушна към теб?
— Е, да, нали обезвредих твоята бомба.
— Не става дума за благодарност! — прекъсна ме тя. — Всъщност, благодаря за бомбата. И така, да или не?
— Чакай! Нека малко да си помисля.
— Моля. — Тя ми обърна гръб.
— По дяволите! Нека поговорим откровено. Ти ми харесваш, макар аз да съм убуден ерген с многогодишен стаж. Ти си една загадка.
— До го погледнем от друг ъгъл — каза тя. — Ти не си като другите. Аз също искам да не съм като другите.
— Например?
— Например, искам да лъжа компютъра и това да ми се удава.
— Защо смяташ, че лъжа компютъра?
— Защото това е единственият възможен отговор. Ако естествено си истински.
— Истински съм.
— Значи умееш да мамиш „системата“.
— Съмнявам се.
— Вземи ме със себе си — помоли тя. — Аз искам същото.
Погледнах я внимателно. Малък кичур коси едва-едва докосваше нежната й кожа. Стори ми се, че Керъл ще се разплаче.
— Значи аз съм твоя последен шанс? Всичко ти е опротивяло и като ме срещна, реши да играеш „ва-банк“?
— Да.
— Каква дивотия само. Знай едно нещо, поискаш ли да излезеш от играта, не мога да ти гарантирам сигурност. Аз самият не мога да я напусна. Играя по собствени правила и те не на всички са ясни. Съберем ли се заедно, скоро може да станеш вдовица.
— Вярвам в теб. Ти си умен и смел.
— Рано ще попадна в гроба. Прекалено често правя глупости.
— Изглежда съм влюбена в теб.
— Слушай, нека за това говорим по-късно. Сега трябва да обмисля нещо.
— Добре.
— Какво глупаво момиче си ти.
— Грешиш.
— Е, ще видим.
Когато се събудих от дълбокия си сън, се отправих да застъпя на вахта.
— Нещо закъсняваш — намекна Мъри.
— А ти пошушни на началството — озъбих се аз и седнах зад екрана на монитора — и то ще ме уволни.
Проектът „Румоко“ бе навлязъл в решеващата си фаза.
Мартин и Дени слязоха на морското дъно и разположиха ядрените заряди. Свършиха прекрасно работата си. Ние започнахме да се оттегляме. Зарядите щяхме да взривим по радиото.
От каютата ми бяха измъкнали неканените гости и бях благодарен за това на Керъл.
Най-сетне се отдалечихме на безопасно разстояние и радистът изпрати в пространството сигнала. Няколко мига цареше пълно безмълвие. После бомбите се взривиха.
През стъклото на илюминатора видях наддигащ се човек: стар, побелял, с широкопола шапка на главата. Изправи се, залюла се и падна.
— Ето какво стана — подхвърли Мартин, — развалихме въздуха.
— По дяволите! — изруга Дени.
Океанът се изду и се нахвърли върху нас. По едното чудо корабът се ударжа на котвата си. За миг стихията се укроти. А после като почна!
Корабът се разтресе като измокрено куче. Гледах, заловил се здраво за дръжките на креслото. Вън бушуваха огромни вълни: безжалостни и коварни те ни налитаха, но всеки път ние успявахме да се опазим от натиска им.
— Датчиците започнаха да действат — каза Керъл. — Изглежда, той расте.
Кимнах мълчаливо. Нямаше какво да се приказва толкова.
— Вече е голям — произнесе Керъл и аз отново кимнах.
В края на краищата създадената от нас твар се показа над водата. Това стана още същата сутрин. По повърхността на океана дълго се пукаха мехури, които ставха все по-големи и по-големи. Температурата бързо нарастваше. Отдолу бликаше светлина.
Внезапно в небето удари голяма струя вода. Фонтанът се издигна на невероятна височина и се позлати от лъчите на слънцето, сякаш беше главата на Зевс, който се спуска от небесата с някоя от приятелките си. Явлението божие се съпровождаше с оглушителен грохот.
Снагата на златокосия бог постоя така няколко секунди и се разсипа на сияещ пороен дъжд. Океанът се разбушува не на шега. Повърхността му се загърчи и засвятка; ревът ту замлъкваше, ту се усилваше. Отново се издигна фонтан, после друг, трети, четвърти и всеки нов все по-високо и по-високо…