— Може би.
Погледах го известно време и после отново вперих взор в чашата си.
— Ако се съди по изотермите на картата, тук е най-подходящото масто в цяла Атлантика — изрекох аз. — Единствено ме е страх… Впрочем, не е важно…
— От какво се страхуваш?
— Виждаш ли, магмата е вещество капризно.
— Какво имаш предвид?
— Не е известно какво ще стане, когато се окаже на свобода. Но може да се въобрази всичко — от Етна до Кракатау. Понеже не се знае изходното състояние на магмата, резултатите й от взаимодействието с водата и въздуха могат да се окажат неочаквани.
— Но нали ни обещаха, че всичко ще бъде наред — възрази Мартин.
— Не са ни обещали, а ни навеждаха на тази мисъл. Наистина правеха го грамотно, трябва да им отдадем длъжното.
— Ти страхуваш ли се?
— И още как!
— Смяташ, че ние няма да се измъкнем?
— Ние ще се измъкнем, но този дяволски вулкан ще измени температурата на водата, интензивността на приливите и климата в мащабите на цялата планета. Не го крия от теб, непрекъснато ми се върти в главата.
Той поклати тъжно глава.
— Никак не ми харесва това.
— Твоите беди може вече да са завършили — изрекох аз замислено. — На твое място не би ме мъчила безсъницата…
— Може наистина да си прав.
„Възможно е“ — помислих си и аз.
Допихме си бирата и станахме.
— Време е да вървя.
— Още по една чаша?
— Не, благодаря. Днес трябва още доста да поработя.
— Е, както кажеш. Довиждане.
— Довиждане. И не провесвай нос.
Излязох от ресторанта и се изкачих на горната палуба.
Луната светеше достатъчно силно, че от надстройките и текелажът падаха сенки, а въздухът беше така прохладен, че се принудих да закопчая якето си до шията. Любувах се известно време на вълните и се прибрах в каютата си. Взех горещ душ, чух новините по радиото и почетох малко. Скоро ми се приспа. Поставих книгата на лавицата до койката, угасих светлината и корабът с люлеенето си скоро ме приспа.
… В края на краищата следваше да се наспя добре. Утре трябваше да пробудим Румоко.
Колко ли време спах? Май три-четири часа. Внезапно вратата едва чуто се отвори и долових тихи стъпки. Сънят веднага изчезна някъде безследно, но аз продължих да лежа неподвижно, без да отварям очи, и чаках акво ще се случи.
Щракна ключ. Бликна светлина. На рамото си усетих някаква ръка, а до челото ми притиснаха нещо метално.
— Ей, приятел! Ставай!
Направих се, че се събуждам. "Гостите ми бяха двама. Мигах и ги гледах опулено. Накрая удостоих с внимание пистолета, който се бе дръпнал от главата ми на половин метър.
— По дяволите, какво искате?
Човекът с пистолета недоволно поклати глава.
— Така не върви, мой човек. Ние ще питаме, а ти ще отговаряш.
Аз седнах, като се облегнах с гръб към преградата.
— Добре де, както знаете. Какво искате от мен?
— Кой си ти?
— Алберт Швайцер.
— Това име ни е известно. А истинското ти?
— Че то си е истинското.
— Едва ли.
Премълчах си.
— Продължавайте — измърморих аз.
— Разкажи ни за себе си и за твоята задача.
— За какво? Нищо не разбирам.
— Стани!
— Ако искате да стана, то ми дайте халата. Той е във ваната на закачалката.
— Върви да вземеш този халат, само го провери да няма нещо в него — заповяда на колегата си човекът с пистолета.
Огледах го подробно. Долната част на лицето му беше закрита с носна кърпа. Подобна инпровизирана маска имаше и втория, което ми казваше, че пред мен са професионалисти. Дилетантите като правило оставят долната част на лицето си открита. А тя е къде-къде по-изразителна от горната. Моите "гости знаеха това — следователно почти сигурно са „профи“.
— Благодаря — казах на момъка, който ми подаде синия халат.
Той кимна в отговор. Наметнах халата на рамената си, пъхнах ръце в ръкавите, вързах колана и стъпих на пода.
— Е, кажете сега, какво искате?
— За кого работиш? — запита човекът с пистолета.
— За „Румоко“.
Без да навежда пистолета той ми удари един немного силен ляв прав и каза:
— Така не става.
— Не разбирам, какво искате от мен. Може би ще ми разрешите да запаля една цигара?
— Добре… Ей, я чакай! Ето ти, вземи моя. А иначе знае ли някой, какво има там в онази пачка.
Взех предлагания ми „Уинстън“ макар да предпочитах ментоловки. Запалих, смукнах дълбоко и изпуснах дима.
— Все пак не ви разбирам. Обяснете ми, какво именно искате да узнаете. Може би ще успея да ви помогна с нещо. Защо ми са излишни неприятности.
Думите ми изглежда успокоиха малко неканените гости. Двамата въздъхнаха дълбоко. Юначагата, който задаваше въпросите достигаше на ръст метър и осемдесет, другият около пет сантиметра по-нисък. Първият тежеше най-малко сто килограма — здрав мъжага.