Хрумна ми да помоля да говоря с леля Лорън. Ще трябва да се престоря, че съм и простила, задето през целия ми живот ме бе лъгала, предавала и ме бе подхвърлила на произвола на съдбата в групата „Едисън". Не бях чак толкова добра актриса. А леля Лорън не беше чак толкова глупава. Имаше причина, задето не е дошла да ме види. Изчакваше да мине време и да дойде моментът, в който ще се почувствам самотна, ще ми се иска да видя познато лице. Дотогава щеше да стои настрана.
Имаше още един човек, с когото можех да поискам да говоря.
Мисълта за този човек накара кожата ми да настръхне, както стана при мисълта да видя леля Лорън. Но имах нужда от отговори.
- Д-р Давидоф? - обадих се аз, щом се приближихме до вратата.
- Да, Клоуи?
- Тори тук ли е?
- Да.
- Мислех си. Иска ми се да я видя, да се уверя, че е добре.
Д-р Давидоф оцени искането ми като „превъзходна идея", а това означаваше, че нямаше и представа за моето прозрение: тъкмо Тори им бе казала за нашето бягство. Колкото до по-подробното оглеждане на това място, планът ми не проработи толкова успешно. Нейната килия се оказа през няколко врати от моята.
Докторът ме въведе вътре и заключи вратата. Щом резето падна, аз се промъкнах обратно, готова да се разпищя при най-малката опасност. При последната ни среща на четири очи с Виктория Енрайт, тя ме удари с тухла, завърза ме и после ме остави сама в непрогледния мрак на подземието. Ето защо е разбираемо, че тази заключена врата ме безпокоеше толкова много.
Единствената светлина в стаята идваше от будилника до леглото.
- Тори?
От матрака се надигна фигура - късата и коса бе щръкнала и образуваше ореол около главата и.
- Хм. Предполагам, че щом конското не помага, винаги могат да прибягнат до изтезания. Кажи им, че ще се предам, стига да те разкарат оттук. Моля те.
- Дойдох, за да.
- Позлорадстваш?
Пристъпих към нея.
- Така е. Дойдох, за да позлорадствам. Хубавичко да ти се посмея, задето и теб те държат под ключ, както и мен.
- Само да те чуя да казваш „заедно се забъркахме в това", ще побеснея.
- Хей, изобщо нямаше да сме в това положение, ако не ни беше издала на сестрите. Само дето не ти хрумна, че и теб могат да заключат, нали? На това вече му казвам „тъжна ирония на съдбата".
Миг мълчание. Последва остър смях.
- Нима мислиш, че аз ви издадох? Ако знаех, че ще бягате, щях да ти помогна да си събереш багажа.
- Но не и ако си тръгвах заедно със Саймън.
Тя провеси краката си от едната страна на леглото.
- Значи така: в пристъп на ревност съм попречила на плановете ви и правя така, че да изпратят теб и момчето, което ме отхвърли, в психиатрична клиника? В кой филм си го гледала?
- В същия, в който мажоретката тресва новодошлата по главата с тухла и я оставя да лежи на тясно в мазето.
- Аз не съм мажоретка - тя просъска думите с такава злоба, сякаш я бях нарекла с мръсно име. -
Щях да те изведа след вечеря, но Не- толкова-чаровният принц пръв се добра до теб. - Тя стана от леглото. - Саймън ми харесваше, но нито едно момче не заслужава да се унижавам заради него. Иска ти се да обвиниш някого? Погледни в огледалото. Ти си тази, която забърка кашата. Ти с твоите призраци. Ти си виновна, задето изгониха Лиз, ти вкара Дерек и мен в беля.
- Ти сама се вкара в беля. Не съм направила нищо.
- Да бе, не си.
Тя пристъпи към мен. Кожата и изглеждаше жълта, а около кафявите и очи се извиваше пурпурна линия.
- Имам сестра. Същата е като теб, Клоуи. Тя е мажоретката вкъщи - щом малката хитра русокоска започне да примигва с очи всичко става така, както тя го иска. Също като теб в Лайл Хаус, където Саймън си чупеше краката, за да ти угоди. Дори Дерек ти се притичваше на помощ.
- Аз не.
- Не правиш нищо. Там е работата. Нищо не можеш да правиш. Защото си една глупава и безполезна кукла
Барби, също като сестра ми. Аз съм по-умната, по-упоритата. Но нима има някакво значение? Не. - Главата и стърчеше над моята и тя ме гледаше отгоре-надолу. - Всички се тревожат за безпомощната малка русокоска. Ала позата на безпомощно дете сработва само, когато наблизо има кой да те спаси.
Тя вдигна ръце във въздуха. От пръстите и изскочиха искри. Аз паднах възнак и тя се ухили.
- Защо не повикаш Дерек да те спаси, Клоуи? Или малките призраци, твоите приятели?
Тори тръгна напред, а искрите се завихриха и образуваха топка синя светлина между вдигнатите и ръце. Аз се наведох. Топката изсвистя над рамото ми, удари се в стената и избухна в дъжд от искри, които опариха бузата ми.
Изправих се на крака и тръгнах заднешком към вратата. Тори вдигна ръце, после ги отпусна надолу и невидимата сила ме блъсна отново. Стаята се разтресе, мебелите заподскачаха и се разтракаха. Дори Тори изглеждаше изненадана.