- Т-ти си вещица - заявих аз.
- Така ли? - Тя се взираше надолу към мен, очите и ме гледаха диво, а косата и стърчеше на всички страни. - Добре, че ми каза. Майка ми не престава да ме убеждава, че само си въобразявам. Закара ме в Лайл Хаус, накара ги да ме диагностицират като биполярна и ми предписа куп хапчета. А аз ги гълтах, защото не исках да я разочаровам.
Тя замахна с ръце. От връхчетата на пръстите и изскочиха светкавици и се насочиха право към мен.
От изненада Тори отвори широко очи и устните и беззвучно извикаха: „Не!".
Опитах да се махна от пътя им, ала не бях достатъчно бърза. Когато пращящите светкавици ме застигнаха, от някъде се материализира човешка фигура - момиче, облечено в нощница. Лиз. Тя блъсна тоалетната масичка, която се отлепи от стената и застана на пътя на светкавицата. Дървото се разцепи на хиляди малки трески. Огледалото се пръсна и, както бях коленичила с лице към пода, върху мен се изсипа дъжд от стъкла.
Когато вдигнах глава, в стаята бе тихо и Лиз бе изчезнала. Тоалетната масичка се бе преобърнала на една страна, а в средата и имаше дупка, от чиито ръбове излизаше дим и единственото, което ми дойде наум беше: „Това можеше да съм аз."
Тори седеше свита на пода – прибрала колене към гърдите си и заровила главата си в тях, тя се поклащаше напред-назад.
- Не исках да стане така, не исках. Толкова се ядосах, побеснях от гняв. И то се случи.
Също като Лиз, която щом се ядосаше, предметите край нея се разлетяваха на всички посоки. Също като Рей, която бе опарила майка си при един скандал помежду им. Също като Дерек, който в яда си запокитил някакво дете в стената и то си счупило врата. Какво ли щеше стане, ако и аз се разбеснея?
Неконтролируема сила. Не беше нормално за хора със свръхестествени способности. Не можеше да е нормално.
Внимателно пристъпих към Тори.
- Тори, аз.
Вратата се отвори с трясък и в стаята влетя майката на Тори. Щом видя безпорядъка, тя застина на място.
- Виктория Енрайт! - При изричането на името майка и се озъби като върколак. - Какво си направила?
- Н-не беше тя - отвърнах. - Аз бях. Скарахме се и аз. аз.
Взрях се в дупката, пробита в тоалетката и не успях да довърша изречението.
- Много добре знам кой е отговорен за това, госпожице Клоуи. - Майката на Тори се озъби и на мен. - Макар да не се съмнявам, че и ти си изиграла ролята си. Ти си една малка подстрекателка, нали така?
- Даян, достатъчно - просъска д-р Давидоф от прага. - Помогни на дъщеря си да изчисти стаята. Клоуи, ела с мен.
Подсрекателка ли? Аз? Преди две седмици тази мисъл би ме развеселила. Но сега. Тори заяви, че всичко е започнало заради мен, защото момчетата са се втурнали да спасяват безпомощното момиченце. Не исках да е така. Но тя беше права донякъде.
Дерек бе поискал от Саймън да напусне Лайл Хаус, за да намери баща им. Саймън не искаше да изостави Дерек, който бе отказал да тръгне с него, тъй като се боеше, че ще нарани някого. Когато Дерек разбра, че съм некромант, в мен той видя начин да срази аргументите на Саймън. Госпожичката е разстроена, помогни и.
Аз бях в ролята на горкото момиченце, което не знаеше какво е да си некромант, което непрекъснато допускаше грешки и с всеки изминал ден се приближаваше все по-близо до момента, в който щеше да бъде въдворено в психиатрична клиника. „Виждаш ли я, Саймън? Тя е в опасност. Нуждае се от помощта ти. Вземи я, намерете татко и той ще оправи всичко."
Бях бясна на Дерек и му го показах. Но така и не се отказах от начертания план. Бащата на Саймън ни беше необходим - на всички нас. Дори на Дерек, който накрая се бе присъединил към нашата групата, след като бягството ни бе разкрито и на него не му оставаше друг избор.
Ако знаех какво щеше да се случи, нима щях да престана да търся отговори в Лайл Хаус? Нима щях да приема диагнозата, да пия лекарствата, да млъкна и да чакам да ме освободят?
Не. Грубата истина бе за предпочитане пред удобните лъжи. Убедена съм в това.
Д-р Давидоф ме върна в стаята ми и аз си казах, че така е по-добре. Имах нужда да остана сама и да опитам отново да се свържа с Лиз - сега бях сигурна, че тя е тук.
Започнах бавно, като постепенно увеличавах напрежението, докато най-после чух глас - толкова тих, че би могъл да е шумът на вятъра в отдушника. Огледах се с надеждата да видя Лиз, облечена в нощницата си с Мини Маус на гърдите и чорапките с жирафчета на краката. Ала освен мен нямаше никой друг.