войни и глад, ще свистят светкавици и гръмотевици, мъртвите ще излязат от гробовете си. Няма ли да ми помогнеш?
Гласът отново зазвуча в ухото ми:
- Такова дете си още! Вярваш в караконджули. От всички войни и кръвопролития, станали през последните сто години, демоните са отговорни вероятно едва за една десета; а това, ще добави някой, е вече високо признание. За разлика от човешките същества, ние притежаваме достатъчно мъдрост, за да знаем, че унищожаването на света, който ни поддържа, едва ли е в наш интерес. Освободи ме и, да, аз ще се позабавлявам, но навън няма да съм по-опасна, отколкото тук вътре.
Замислих се. и си представих как публиката пищи: „Ах, ти, глупачке! Не виждаш ли, че това е демон?"
- Не мисля така.
От въздишката и блузата ми се развя.
- На света не съществува по-тъжна въздишка от тази на полудемона.
След десетилетия самота в тази сграда, през които разтърсвах решетките на клетката си и виех в нечуващи ме уши, аз паднах дотолкова, че да се моля на едно дете. Задай ми въпроса, който те тормози, и аз ще се превърна в твоя учителка, ще му отговоря без да ти искам нищо в замяна. Всъщност навремето наистина бях учителка. Тогава една глупава вещица ме призова и ме изкуши да я обсебя, което не е никак разумно, дори ако се опитваш да унищожиш ужасното малко пуританско селце, което те е обвинило в.
- Нямам въпроси.
- Нито един?
- Нито един.
Гласът и се заизвива около мен.
- Като стана дума за вещици, бих могла да ти разкрия тайната за тъмнокосата вещица, която посети преди малко. Нейната майка -изключително амбициозна жена - чула за една друга вещица, която носела в утробата си детето на магьосник, така че и тя решила да последва примера и. И сега плаща за постъпката си. Магьосниците със смесена кръв винаги са опасни.
- Бащата на Тори е магьосник, така ли? - без да искам попитах аз.
- Мъжът, когото тя нарича „татко"? Не. Истинският и баща? Да.
- Значи затова. - млъкнах. - Не, не искам и да знам.
- Разбира се, че искаш. Ами момчето-вълк? Чух ги да ти говорят за него. Помня хлапетата. Живееха тук.
- Тук ли?
- Четири палета, сладки до немай къде. Съвършени малки хищници, показваха зъби и нокти, преди още да се научат да променят формата си -всички, с изключение на най- голямото. Единакът. Умният вълк. Веднъж братята му от глутницата прекалиха със зъбенето и онези, които не искаха животинчетата да бъдат включени в групата, се погрижиха за останалото.
- Какво стана?
- Какво става с кученцата, които хапят ръката на стопанина си? Убиват ги, разбира се. Всички, с изключение на най-умния, който не се включваше във вълчите им игри. Той се превърна в истинско момче. -
Гласът и отново ме погъделичка по ухото. - Какво още да ти разкажа. ?
- Нищо. Искам да си вървиш.
Тя се засмя.
- Затова ли поглъщаш всяка моя дума като сладка медовина?
Докато се борех с любопитството, открих айпода си, пъхнах слушалките в ушите и надух звука.
По-късно същия следобед д-р Давидоф отново почука на вратата ми. Очевидно беше станало време за урок по история. Той ме отведе в кабинета си и задейства кода, за да отвори малък като килер склад, чиито стени бяха покрити с рафтове с книги.
- Всъщност това не са всичките справочници, с които разполагаме.
Останалите са в библиотеката, която скоро сама ще видиш. Но това тук - и той посочи с ръка килера - са книгите, които всяка обществена библиотека би нарекла „специалната ни колекция", съставена от най- редките и най-ценни екземпляри.
Той измъкна от полицата червено томче в кожена подвързия. На корицата със сребърни букви бе написано: „Некромантия".
- Ранна история на некромантите. Това е копие от осемнайсети век.
Известни са само три екземпляра от тази история и единият от тях е пред теб.
Той ми го подаде церемониално, сякаш ми връчваше бисер от кралската корона. Не исках да показвам заинтересуваността си, ала щом усетих протритата кожена подвързия между пръстите си и долових миризмата на отдавна отминало време, ме прониза вълнуваща тръпка. Почувствах се като всеки измислен герой, израснал сред унижения, на когото са дали вълшебната книга с думите:
„Ето какъв си в действителност".
Не можах да се въздържа и да не си падна по идеята, защото тази история бе програмирана в ума ми.
Д-р Давидоф отвори още една врата. Пред очите ми се разкри удивително уютна стая с кожени кресла, изобилна зеленина като в джунгла и оберлихт.