- Моето тайно скривалище - каза той. - Можеш да седнеш тук и да четеш книгата си, докато аз работя в кабинета.
Щом той излезе, огледах тясното прозорче на тавана, но дори да съумеех да се изкатеря на шест метра височина, за да го достигна, нямаше да мога да се провра през него. Така че се настаних в креслото с книга в ръка.
Тъкмо я бях отворила, когато той се върна.
- Клоуи? Налага се да изляза. Ти ще се оправиш ли?
Да ме остави сама в кабинета? Постарах се да не кимам твърде въодушевено.
- Ако ти трябва нещо, набери деветка - каза той. - Тази врата ще е заключена.
Естествено.
Почаках външната врата да хлопне.
Бях убедена, че е заключил моята вратата, както бе обещал, но трябваше да проверя.
Рей би казала, че ключалката е като за богаташко момиче - направена да държи настрана единствено деца, които винаги са разполагали с лична баня и само от време на време нахлуват в стаята на сестра си, за да вземат назаем четката и за коса, докато тя е под душа.
На малката масичка бяха струпани подвързии за книги. Издърпах една, достатъчно корава за целта, и по примера на Рей я промуших в цепката на вратата, докато ключалката не изщрака.
Ето на, за първи път влизах някъде с взлом. Или по-скоро излизах.
Пристъпих в кабинета на д-р Давидоф. Търсех шкафче, преливащо от папки с резултати от изследването, но тук имаше само един компютър.
Поне беше „Мак" - бях по- запозната с тях, отколкото с обикновените модели. Поразмърдах мишката и компютърът се задейства. Появи се прозорче с името на потребителя. Имаше само един - Давидоф. Щракнах върху него и тутакси блесна прозорчето за парола. Игнорирах го и кликнах на „Забравена парола". Появи се: „Обичайното". С други думи, неговата обичайна парола, така предположих. Това наистина ми помогна.
Напечатах думата „Давидоф". После „Марсел"
„Ох, нима си помисли, че ще е толкова просто?"
Опитах всички варианти около „Лайл Хаус" и „Група Едисън", а после написах нещо, което сметнах за вътрешно прозрение: думата „Агито" по всевъзможни начини. След третия безуспешен опит компютърът отново ми подсказа с думата: „Обичайното". Още няколко опита и той ме посъветва да вкарам главната парола. Страхотно. Ако знаех каква е.
Спомних си, че някъде бях чела: повечето хора държат паролата си близо до компютъра. Проверих под клавиатурата, под мишката, под монитора. Когато се мушнах под бюрото, чух шепот:
- Джасинда.
Подскочих тъй внезапно, че си ударих главата.
Последва звънък смях.
- По-внимателно, дете.
Беше полудемонът. Пак тя.
- „Джасинда" е паролата, така ли? - попитах, докато излизах заднешком изпод бюрото. - Майката на Рей се е казвала така. Защо ще.? - и млъкнах.
- Питаш ме каква е връзката между д-р Давидоф, Рей и майка и?
Още една пикантна тайна. Ох, тези учени, толкова надути и високомерни! Преструват се, че са над човешките слабости. Глупости. Всички стават жертва на алчността, амбицията, горделивостта, сластта. Особено ми допада сластта. Доста е забавно.
Докато тя бърбореше, аз написах: „Джасинда" на клавиатурата.
Прозорчето за паролата изчезна и компютърът на д-р Давидоф започна да зарежда данните.
Отворих прозореца „Намери" и затърсих на моето име. Екранът започна да се пълни с резултати.
Опитах се да щракна върху заглавието „Генезис II субекти", ала сгреших и вместо него отворих „Генезис II", под който бяха наредени всички файлове със същото наименование.
Първият параграф приличаше на текст, изваден от медицинските списания на леля Лорън - резюме за протичането на някакъв експеримент. Зачетох се:
„Благословията да си надарен със свръхестествени способности е съпътствана от два сериозни недостатъка: опасни или неприятни странични ефекти и непрекъсната борба за асимилация в човешкото общество. Настоящото изследване е опит да се редуцират и дори да се елиминират тези недостатъци чрез генетична модификация."
Генитична модификация ли? Косата ми настръхна.
„ДНК пробите на пет субекта, представляващи пет от главните видове, бяха модифицирани ин витро. Тази модификация имаше за цел да редуцира страничните ефекти на свръхестествените заложби. Очаквахме, че редуцирането им ще допринесе за асимилацията, но последваха и други тестове върху двайсет деца без оглед на тяхната наследственост. Останалите пет останаха в качеството си на контролна група и бяха отгледани като притежаващи свръхестествени способности. По време на интервенцията изследването претърпя известен недостиг на част от субектите (Приложение А), но по-късно възстановихме контакт с повечето от тях."