Недостиг ли? Сигурно имат предвид изчезналите деца - като Рей, Саймън и Дерек. Нима искат да кажат, че има и други като нас, които те не са открили?
„При останалите субекти, наблюдавани по време на пубертета, се забеляза драстична редукция на страничните ефекти в девет от случаите (Приложение Б). Но при субектите, при които нямаше подобрение, самата генетична модификация показа сериозни и неочаквани странични ефекти (Приложение В)."
С треперещи ръце написах на клавиатурата „Приложение В" и затърсих. Скоро документът се появи.
„Единият проблем, отбелязан при деветте успешни субекта, бе общата редукция на способностите, което може да е неизбежна последица от редукцията на негативните странични ефекти. Както установихме обаче, при неуспешните субекти се случи тъкмо обратното. Техните способности се засилиха, както и негативните странични ефекти, особено внезапните изблици на тези способности и, което е по- сериозно, тяхната неконтролируема природа, видимо основана на емоциите."
Неконтролируеми способности. Основани на емоциите.
Спомних си как Тори плачеше, задето не може да се контролира и щом се ядоса, нещата просто се случват. Както става при Лиз. При Дерек. При Рей. И при мен ли?
Минах на другата страница. Тя описваше най-подробно начинът, по който се справят с тези „неуспешни" субекти - въдворяват ги в домове за групово пребиваване, опитват се да третират способностите им с медикаменти и да ги убедят, че са психично болни. А когато не успяваха.
„Силата на свръхестествените им способности нараства по време на пубертета, което означава, че способностите на тези неуспешни субекти ще продължат да се увеличават. Оттук следва логичната хипотеза, че техните способности ще стават все по-опасни и неконтролируеми и ще застрашават живота на самите субекти, живота на невинните хора около тях и, което може би е най-важно, че те представляват огромен риск за цялата общност от индивиди със свръхестествени способности.
Предприехме този експеримент с надеждата да подобрим качеството на живот на хората със свръхестествени заложби. Ние не можем да застрашаваме света с нашите действия. Като съвестни учени, трябва да поемем отговорността за неуспехите си и да се справяме решително с тях, за да минимализираме вредите.
Решението не е взето единодушно, но всички се съгласиха с едно: ако предварителният процес на рехабилитация се окаже неуспешен, за наше най-дълбоко съжаление, съществуването на субекта ще трябва да се прекрати по най-бърз и хуманен начин."
Най-долу имаше списък с имена. До всяко от тях бе отбелязан настоящият му статус.
Питър Ричи - рехабилитиран Майла Ендрюс - рехабилитирана Амбър Лонг - премахната Брейди Хърш - премахнат Елизабет Дилейни - премахната Рейчъл Роджърс - в процес на рехабилитация Виктория Енрайт - в процес на рехабилитация И накрая, най-долу, бяха вписани още две имена:
Дерек Суза - ???
Клоуи Сондърс - ???
Нямам представа колко време се взирах в списъка и в тези въпросителни, преди да чуя гласа му. Рязко се извъртях и телбодът падна на килима.
- Кафе - казваше д-р Давидоф току пред вратата. - Без кофеин и сметана.
Докато затварях компютъра, преценяващо огледах пространството между вратата към читалнята и празното място под бюрото. Мястото под бюрото беше по-близо, но така щях да попадна в капан. Във внезапен изблик на смелост аз се втурнах към вратата. Успях да стигна до нея, но не и да вляза в читалнята, точно когато вратата към коридора щракна и се отвори. Извъртях се и се притиснах към стената досами високия шкаф с книги. Бях скрита, но не напълно.
Протегнах ръка към дръжката на вратата. Ако я отворя достатъчно, за да мина през нея, той щеше да ме види.
„Отиди до бюрото", замолих се аз. „Провери си пощата. Провери си гласовите съобщения. Моля те, моля те, моля те, не ме проверявай точно сега."
По шума на стъпките му разбрах, че се е запътил право към мен. Залепих
се до стената и затаих дъх. Появи се ръката му. После едното му коляно.
После.
Той се спря. Ръката и коляното му се обърнаха към бюрото. Той се наведе и вдигна телбода от пода.
Господи! Той знаеше. Трябваше да изляза от положението. Да измисля нещо и да се предам, преди да ме е хванал. Направих крачка напред. В тишината се чу тракане. От зъбите ми ли? Не, поставката за писалки върху бюрото му се тресеше, писалките и моливите потракваха.
Д-р Давидоф се вторачи в тях, наклони глава, сякаш се канеше да каже: „Нима това е мое дело?" Хвана поставката. Тя спря да се тресе. Щом дръпна ръка от нея, мишката се плъзна по бюрото.