„Тръгваш, без да се сбогуваш?", прошепна полудемонът в ухото ми. - „И ме оставяш в този капан, макар че направих толкова много за теб?"
В гласа и нямаше заплаха, тя само ме дразнеше.
- Извинявай - автоматично изрекох аз.
„Извинение? Боже, боже, какво вежливо дете. Няма нужда да ми се извиняваш. И без друго не очаквах да ме освободиш точно сега. Щом си готова, ще се върнеш, и когато се върнеш, аз ще те чакам."
- Момичета? - д-р Давидоф се приближи до нас. - Колата е тук.
Последвахме го навън и познатият топъл полъх разроши косата ми.
„Довиждане, дете. Много да внимавате - ти и малката ти групичка от
магьосници и чудовища. Бъдете нащрек и дръжте в готовност безценните си способности. Не искам апокалипсисът да започне без мен."
Пътувахме с микробус заедно с д-р Давидоф, майката на Тори и шофьора, когото не познавах - рус младеж от охраната. В друга кола зад нас се бяха настанили Сю, един оплешивяващ шофьор и тъмнокосият мъж, който в нощта на бягството ни от Лайл Хаус държеше пушката.
В колата имаше и четвърти човек: леля Лорън. Не я бях видяла, но д-р Давидоф беше споменал, че и тя ще присъства. Когато го каза, аз бързо се шмугнах в микробуса, за да не я видя, когато излиза.
Как да се изправя лице в лице с леля Лорън? Като си го помислех, стомахът ме заболяваше. През последните двайсет и четири часа се опитвах да не мисля за нея и за онова, което може да направи.
Майка ми почина, когато бях на пет години. Леля Лорън бе нейната по- малка сестра. През годините, когато се местехме от квартира в квартира заедно с баща ми, който пък все бе някъде по работа, а мен оставяше с поредната бавачка и икономка, леля Лорън бе единственото сигурно нещо в живота ми. Човекът, на когото можех да разчитам. Ето защо, след като избягах и ме раниха, когато двете с Рей останахме сами, без момчетата, се бях обърнала за помощ към нея.
А леля Лорън ме върна обратно при д-р Давидоф. Ако беше мислила, че връща в правия път своята заблудена племенница, че я оставя в ръцете на хора, които могат да и помогнат, колкото ядосана и наранена да бях, щях да я разбера. Но леля Лорън не бе измамена от тези хора. Тя бе една от тях.
Беше включила мен - или по- скоро майка ми - в техния експеримент. Беше ги оставила да убият Брейди и Лиз, както и другото момиче, може би дори им е помогнала да го направят. А сега, след като вече знаех всичко, трябваше да я гледам в очите и да се преструвам, че няма нищо тревожно.
В микробуса имаше седалка по средата, която можеше да се завърта, и на нея седеше майката на Тори. През първата част на пътуването ни тя четеше „Уолстрийт Джърнал", като сегиз-тогиз вдигаше поглед, за да се увери, че сме тук. Двете с Тори пътувахме, вперили поглед всяка в своя прозорец, сякаш не бяха потъмнени до степен, че да виждаме навън само неясни сенки.
Нямах никаква възможност да си взема раницата. Дори на Тори не и разрешиха да вземе чантичката си, независимо, че се беше борила със зъби и нокти. Добре поне, че имах пари. Бях пристигнала в Лайл Хаус със свитите на руло банкноти от по двайсет долара и с кредитната карта, напъхана в обувката ми, които все още си бяха на местата. Носех джинси, риза с дълги ръкави и кецове. Би било добре да си сменя бельото и чорапите, ала точно сега повече се тревожех, задето ризата на гърба ми бе толкова тънка.
- Д-р Давидоф? - наведох се напред, доколкото ми позволяваше коланът на седалката. - Взехте ли суичъра, за който ви бях помолила?
- О, да. Наистина ще ти е нужен. Навън е студено. Даян? Би ли го подала на Клоуи?
Щом видях да ми подават зеления суичър над седалките, въздъхнах с облекчение.
- Не беше ли на Лиз? - попита Тори.
- Не мисля.
- Не мислиш ли? - Тя го грабна от ръцете ми и зачете етикета. - Откога носиш блузи среден размер? Обзалагам се, че все още си купуваш дрехите от щанда за деца.
- Много смешно. Да, обикновено нося малък размер.
- Супермалък.
- Но предпочитам широките суичъри, разбра ли?
- Да не би да съм толкова глупава? Това е същият суичър, който бях взела назаем от Лиз. Същият, за който ме пита онзи ден.
Майката на Тори свали вестника в скута си.
- Аз-аз си помислих, че Лиз може да си го поиска. Рей бе споменала, че все още е у теб, затова.
- И затова си се самоназначила за пазителка на вещите на собствената ми приятелка?
Майката на Тори сгъна вестника в скута си и го приглади с дългите си червени нокти.
- Това суичъра на Лиз ли е, Клоуи?
- М-може би. Когато тръгнахме от Лайл Хаус, грабнах, каквото ми попадна в тъмнината. И аз имам подобен. Днес ще го облека, а после ще ви го дам, за да го върнете на Лиз.