- Гледай наистина да го върнеш - и Тори протегна ръка, за да ми го подаде.
Майка и го издърпа от пръстите и и го сгъна на коленете си.
- Ще се погрижа Лиз да си го получи.
- Може ли да си го облека днес? Д-р Давидоф каза, че е студено.
- Нищо няма да ти стане.
Тори завъртя очи.
- Не е кой знае какво, мамо. Дай и го.
- Казах не. Коя част от отговора ми не разбра, Виктория?
Тори възропта под носа си и отново се загледа през прозореца.
Майка и ме погледна, но изражението на лицето и не говореше нищо.
- Сигурна съм, че и без него ще се чувстваш добре.
Когато шофьорът спря на улицата зад фабриката, зъбите ми тракаха, но не само от студа. Майката на Тори бе разбрала защо съм взела суичъра -знаеше, че съм научила за смъртта на Лиз. Защо иначе един некромант ще носи нейна лична вещ със себе си?
Първо д-р Давидоф, а сега и майка и. Нима имаше някой, който да не е прозрял плана ми?
Може би един-единствен човек.
Онзи, който продължаваше да гледа на мен като на сладката малка Клоуи. Онзи, който мислеше, че аз всъщност не съм имала намерение да бягам от Лайл Хаус, а съм се оплела в мрежите на момчетата.
- Лельо Лорън?
Когато двете със Сю слязоха от автомобила, аз се приближих. Имах чувството, че сякаш наблюдавам непознат човек, приел външността на моята леля.
- Премръзнала си. - Тя ми разтри ръцете, като внимаваше да не стисне твърде здраво ранената ми ръка. -
Къде е палтото ти?
Видях как майката на Тори ни гледа. Ако се разбъбря пред леля Лорън, тя ще и обясни защо искам да взема суичъра на Лиз.
- Забравих го. Миналата седмица беше по-топло.
Тя се огледа.
- Някой да има излишен. ?
Тъмнокосият мъж, познат ми от събота вечерта, се смъкна от предната седалка и и подаде найлоново яке.
- Благодаря ти, Майк - каза леля Лорън и ми помогна да го облека.
Ръкавите му бяха с двайсетина сантиметра по-дълги от ръцете ми. Аз ги навих нагоре с надеждата, че допълнителните маншети ще ме стоплят повече, ала якето бе толкова тънко, че не ме предпазваше дори от вятъра.
- Взехте ли инсулина? - попитах аз.
- У мен е, миличка. Не се тревожи.
Докато групата се готвеше да започне търсенето, аз не се отделях от леля Лорън. На нея това и харесваше, беше ме прегърнала с едната си ръка и търкаше рамото ми, за да ме сгрее. Стисках зъби и търпях.
- А сега, Клоуи - каза д-р Давидоф, когато всички бяха вече готови, -ще ни кажеш ли откъде да започнем?
Сборният ни пункт бе най- близкият до фабриката склад. Така че, целта бе да ги държа колкото е възможно по-далеч от склада, ако преследвачите решат, че това е моментът да огледат наоколо.
- Тръгнахме от склада, където вие хванахте следите ни, и направихте това - аз вдигнах ранената си ръка.
- Когато изпълзяхте през прозореца - уточни д-р Давидоф.
Кимнах с глава.
- Не разбрах, че съм се наранила и продължихме да тичаме. Дерек искаше да се отдалечим възможно най-бързо от склада. Ние тичахме ли, тичахме, заобикаляхме сградите и се мъчехме да намерим сигурно скривалище. Аз-аз. не обърнах внимание. Беше тъмно и не виждах добре. Но Дерек виждаше и аз го следвах.
- Върколаците виждат много добре през нощта - измърмори д-р Давидоф.
- Най-после открихме удобно място, където Дерек предложи да се скрием, докато си отидете. Ала подуши кръвта.
Леля Лорън стисна пръсти около ръката ми, сякаш си представяше как ме разкъсват.
- Така че, той ми помогна - продължавах аз. - Превърза раната ми. Но заяви, че е лоша и че има нужда от зашиване. После надуши Саймън. Ето защо си тръгнахме - заради ръката ми и заради Саймън, - но преди да се махнем от там, той каза, че скривалището е добро и че трябва да запомним мястото.
- А ти не го запомни - обади се Тори. - Добре си го измислила.
- Беше тъмно, а и всичко ми беше объркано в главата. Помислих, че говори за себе си - че той трябва да го запомни.
- Разбираме, Клоуи - отвърна д-р Давидоф. - Имаш право. Този разказ
изглежда по-обещаващ от предишните ти истории. Що се отнася до това, че ще си спомниш, щом го видиш, макар да.
- Наложи се да разкъсаме блузата ми, за да превържем ръката ми. Тук трябва да са останали следи от нея.
- Добре, Клоуи, тогава ще тръгнеш с госпожа Енрайт.
Леля Лорън ме прегърна през раменете.
- Клоуи ще тръгне с мен.
- Не, ти ще вземеш Виктория.
- Но.
Майка и я прекъсна:
- Можеш ли да предизвикваш видения, Лорън?
- Не, но.
- Изобщо имаш ли някакви способности?