- Лиз наблюдава вместо нас. - Преместих краката си в по-удобна позиция. - Колкото до Лиз.
- Тя е мъртва - гласът и стържеше като с пила. - Чух какво каза майка ми. Тя е убила Лиз, нали? Тя и онези хора.
- А-аз ще ти обясня по-късно. Трябва да пазим тишина. Някой ще ни чуе.
- Наоколо няма никой, не знаеш ли? Защото Лиз - моята приятелка Лиз -е дух и ни пази. Очевидно тя ти е помагала, Бог знае откога, а ти дори не си направи труда да ми съобщиш за смъртта и, да ми кажеш, че са я убили.
- Казах на Рей.
- Че как не? Рейчъл. Как ти се струва това? - Тори срещна погледа ми. - Ако искате да знаете кой ви предаде, погледнете натам.
- Рей ли? Не. Тя никога не би.
- Е, все някой го е сторил. Ако не сме двете с теб, ако не са и момчетата, кой е тогава?
- Трябва да пазим тишина. Звукът се разпространява на вълни във въздуха.
- Нима? Леле-мале! Сега пък ще ми даваш и уроци по физика. Дерек ли те научи?
- Тори?
- Какво?
- Млъкни.
Тя млъкна за около пет секунди, после захвана:
- Не трябваше ли Лиз да дойде досега? Откъде знаеш, че още е навън?
- Тя идва и си отива. Затова се нуждаех от суичъра и, за да.
Лиз се шмугна под чергилото и увисна над главите ни.
- Кажи и да млъкне!
- Вече и казах - прошепнах аз. - Няколко пъти.
- Чули са ви и идват насам. Леля ти и един мъж с пушка.
Съобщих новината шепнешком на Тори.
- Какво? Тогава защо още сме тук? - и тя се стрелна на една страна.
Сграбчих я за ръката.
- Хей! - възкликна тя толкова високо, че Лиз трепна.
- От коя страна идват? - попитах Лиз.
Тя посочи наляво. Изпълзях
надясно и повдигнах брезента.
Лиз побърза да излезе навън.
- Вече не ги виждам.
Примижах срещу слънцето. На пет-шест метра от нас имаше някаква постройка, но не виждах входа и. Надвесих се, за да огледам по-добре.
Вляво от мен се издигаше купчина ръждясали варели. Бихме могли да се
скрием между.
- Клоуи! - изписка Лиз. - той е точно.
Трополенето по ремаркето прекъсна думите и.
- Покрийте се! - викна Лиз. - Покрийте се!
- Какво става? - прошепна Тори. - Хайде!
Опитах се да се покрия, но Тори ме блъсна, аз излетях и се пльоснах по корем, забила лице в прахоляка.
- Е, така е по-лесно - обади се един глас.
Изтърколих се по гръб. На ремаркето стоеше Майк - човекът, стрелял по нас в съботната нощ.
- Лорън? - каза той. - По-добре ми подай пушката. Аз ще се оправя с това.
Без да ме изпуска от очи, той скочи на земята. Протегна ръка, когато леля Лорън се появи иззад ремаркето с пушка в ръце.
- Съжалявам, Клоуи - обърна се към мен тя.
Насочи пушката и се прицели.
- Н-недей. Аз-аз няма да се съпротивлявам. Аз.
Тя изви пушката настрана и стреля в Майк. Стреличката се заби в ръката му. Той се вторачи в нея. После коленете му се огънаха.
Леля Лорън изтича към мен и ми помогна да стана.
- Тори, махай се оттук. Когато ви чухме, той съобщи по радиото на останалите.
Пристъпих назад, без да отделям поглед от леля Лорън и махнах с ръка на Тори да е готова за бягство. Леля Лорън ме сграбчи за ръката; но аз се дръпнах, тя отслаби хватката си и отстъпи назад.
- Защо, мислиш, го прострелях? - попита тя. - Защо пуснах толкова лесно Тори да избяга от мен? Опитвам се да помогна. Ще намерим момчетата, после ще открием и Кит - бащата на Саймън.
В ушите ми се чу странен звън. Мисля, че беше сърцето ми, което пееше от радост. Леля Лорън бе осъзнала, че греши. Тя още ме обичаше. Щеше да уреди всичко, да реши проблемите ми, както винаги досега, и да постави нещата по местата им.
Нима можех да си представя нещо по-хубаво?
Не, затова направих още една крачка назад, като прикривах ръката с тялото си и скришом махах на Тори да е готова. Твърде често ме бяха мамили, за да си падна по приказно щастливия край, който ми предлагаше.
- Клоуи, моля те - леля Лорън ми подаваше кутията със спринцовката и инсулина. Щом се пресегнах да ги взема, тя стисна ръката ми. - Сгреших, Клоуи. Направих голяма грешка. Но ще я поправя. - Тя ми подаде кутията. -Тръгни натам - и тя посочи към фабриката. – Движи се плътно до стената. Трябва да го скрия под ремаркето.
Леля Лорън ни настигна, заобиколихме складовете и тръгнахме към главния вход. Тя се кълнеше, че отпред не пази никой от групата „Едисън". Нямаше да рискуват и да се приближат твърде много до фабриката, макар че навън пред входа не се виждаха никакви работници.
Ами ако ме лъжеше и ни вкарваше в капан? Надявах се заклинанията на Тори да ни помогнат да се освободим.