А сега и двете паднаха в капана на групата „Едисън". Щом сиянието на новия и живот избледнее, Рей ще види недостатъците му, ще разбере смисъла им и ще осъзнае истината. Надявах се да не стане така. Молех се те да се държат, да изпълняват онова, което им нареди групата „Едисън" и да ме чакат да се върна. А аз наистина щях да се върна.
Най-после Лиз дойде да ми каже, че д-р Давидоф и неговият екип са се отказали и са решили, че двете с Тори сме се промъкнали през парадния вход и вече сме далеч. Бяха оставили човек, който да наблюдава входа от скривалището си, в случай че Дерек се появи, следвайки оставената от мен следа.
В пет часа сирената изсвири и отбеляза края на работния ден. До пет и половина сградата се опразни. Но ние продължавахме да чакаме. Мина шест, мина седем.
- Навън сигурно се е мръкнало - прошепна Тори и допълзя до мен.
- Смрачило се е, но не се е мръкнало съвсем. Ще почакаме още един час.
Стана осем и ние си тръгнахме.
Промъкнахме се покрай нощния пазач, който седеше в закусвалнята и четеше „Плейбой". Лиз остана при него, за да е сигурна, че няма да ни чуе. Не ни чу.
За щастие тази сутрин двете с Тори се бяхме облекли в тъмни дрехи -Тори носеше морскосин спортен екип с надпис „Американ Ийгъл" и кожено яке, аз бях с джинси и зелена риза. Искаше ми се само да бях взела потопло облекло от това тънко яке. Щом слънцето залезе, стана студено и задуха леден вятър, който сигурно е прекосил реката и идваше право от Канада.
Щом стигнехме склада, нямаше да ни пука от вятъра. Но да се доберем дотам щеше да отнеме много време. Лиз не можеше да открие охраната, оставена от групата „Едисън", ето защо поехме по дългия заобиколен път, като притичвахме от скривалище на скривалище, за да стигнем до истинския сборен пункт - склада, където двете с Рей бяхме чакали Дерек и Саймън.
Както и миналата вечер, на входа висеше катинар, но не беше заключен. Вътре нямаше нищо за крадене, освен ако нямаш купувач, загорял за картонени кашони, щайги и дървени палети. Всички тези непотребни боклуци го правеха идеално скривалище. което означаваше и още нещо - наоколо съществуваха милион скришни местенца, където момчетата биха могли да оставят бележка.
След няколко минути, през които двете се щурахме в тъмнината, аз се предадох.
- Ще трябва да почакаме до сутринта - казах.
Отговор не последва. Озърнах се за Тори.
- Това е моята спирка - заяви тя някъде от лявата ми страна.
- Хм?
- Слизам тук. - Гласът и бе странно безизразен като на човек, който е твърде уморен дори да предаде малко живец на думите си. - Моето приключение, колкото и забавно да беше, свършва тук.
- Трябва да издържиш до сутринта. Ако не намерим някаква бележка от тях, все ще измислим нещо.
- А ако има бележка? Аз исках само да избягам, Клоуи, не да издирвам бащата на Саймън.
- Н-но той ще.
- Ще бъде нашият герой? - В гласа и прозвуча сарказъм. - Ще ни спаси от безумните учени, ще ни излекува и ще ни отведе в страната на чудесата?
Заговорих с по-твърд глас:
- Това може и да не е решение, но тъкмо сега нямаме кой знае колко възможности. Какво ще правиш в противен случай? Ще се върнеш при групата „Едисън" и ще им се извиниш, ще кажеш, че си сгрешила, така ли?
- Ще направя онова, което си бях планирала. Нуждаехме се една от друга, за да избягаме. Но аз не искам нищо друго от теб. Ще ти помогна да намериш бележката, но няма да чакам до сутринта. Прибирам се вкъщи, при татко.
Думите и ме накараха да млъкна, дори само защото се опасявах, че ще изрека нещо, за което после ще съжалявам, като например да я попитам кого точно има предвид. Дали знаеше кой е истинският и баща? Съмнявах се.
- Баща ти. Обикновен човек ли е?
- Разбира се. Той не знае нищо. Но аз ще му разкажа.
- Мислиш ли, че идеята е добра?
- Той ми е баща - рязко отвърна тя. - Когато разбере какво е направила майка ми. Всичко ще се оправи. Двамата с татко страшно се разбираме. Дори по-добре, отколкото те двамата с мама. Едва си говорят. Убедена съм, че все ще са заедно само заради нас, децата.
- Може би трябва да почакаш ден- два. Да видиш какво ще стане.
Тя се засмя.
- И да се присъединя към вашата банда от супер герои? Съжалявам, но имам алергия към неопренови костюми. - Тя се обърна с гръб към мен и маратонките и изскърцаха на бетонния под. - Кажи довиждане на Лиз вместо мен.
- Почакай! - Изух обувката си. - Вземи малко пари.
- Задръж си ги. В плановете ми не влиза да се разплащам с теб.