- Не ми ги връщай. Просто ги вземи.
- Задръж си парите, Клоуи. На теб ще са ти нужни повече, отколкото на мен.
Тя направи няколко крачки и спря. Остана за миг неподвижна, после тихо рече:
- Би могла да дойдеш с мен.
- Трябва да дам инсулина на Саймън.
- Вярно. Добре тогава.
Чаках да чуя нейното „Довиждане", ала до ушите ми долетя единствено шумът от маратонките и, последван от скърцането на вратата, когато излезе навън.
Лиз се върна от поста си и съобщи, че е видяла как Тори си тръгва. Обясних и положението и зачаках да ми се скара. Защо съм я пуснала да си върви? Защо не съм тръгнала след нея? Но Лиз само каза:
- Мисля, че не е искала да се навърта наоколо.
Толкова.
Известно време и двете мълчахме, после Лиз рече:
- Извини ме, задето не ти повярвах. Че съм мъртва.
- Не ти го съобщих подобаващо. Трябваше да измисля по-щадящ начин да ти го кажа.
Седяхме една до друга в мрака върху парчето мукава, което бях довлякла от купчината наблизо. Аз се бях облегнала на една щайга. Бях струпала още няколко касетки около себе си - като укрепление. Като малка, тъмна, студена крепост.
- Че защо им е да ме убиват? - попита Лиз.
Разказах и за експеримента и за генната манипулация, за файла, в който пишеше, че ще ни убият, ако не могат да ни рехабилитират.
- Но аз можех да бъда рехабилитирана - отвърна тя. - Ако ми бяха казали какво става, нямаше да пищя, че виждам полтъргайст.
Щях да вземам уроци, хапчета, каквото и да е.
- Знам.
- Защо тогава? Защо?
Единственият отговор, който можех да и дам бе, че те просто не се
интересуват от нас. Ние сме само субекти в техния експеримент. Опитали са да ни рехабилитират, тъй като все пак не сме животни, но само символично, за да докажат на себе си, че са се опитали да ни спасят.
Те твърдят, че ни убиват, защото сме опасни. Но не им вярвам. Аз не съм опасна. Брейди не е бил опасен. Може би Лиз и Дерек, но те не бяха чудовища. Дерек е искал да остане в Лайл Хаус, за да не нарани някого.
Тези учени тук се правеха на Господ, ала безуспешно, и се страхуваха не, че можем да нараним някого, а защото други хора със свръхестествени способности биха могли да научат за експеримента им. Ето защо убиват неуспешните си субекти и оставят единствено успешните.
Това си мислех. Но не го изрекох на глас.
- Не знам - казах и ние останахме още малко да седим мълчаливо в мрака.
Аз бях тази, която наруши тишината:
- Благодаря ти, Лиз. За всичко. Ако не беше ти, Тори и аз нямаше да можем да избягаме. Затова искам да ти помогна да прекосиш границата.
- Да прекося границата ли?
- Да отидеш на другата страна. Където са духовете. В отвъдното.
- О!
- Не знам защо още си тук. Ти. видя ли нещо? Някаква светлина?
Кратък смях.
- Мисля, че това се случва само във филмите, Клоуи.
- Но нали понякога изчезваш? Къде отиваш?
- Не съм много сигурна. Продължавам да виждам всичко в този свят, но вие не можете да ме видите. Сякаш се намирам от другата страна на силово поле, откъдето ви наблюдавам. Е, предполагам, че са други духове, но те само минават и отминават.
- Откъде идват?
Тя сви рамене.
- Не разговарям с тях. Помислих, че са сенките на други шамани, но. -Тя сведе очи. - Не исках да ги питам. В случай, че не са.
- А сега не можеш ли да ги попиташ? За да разбереш къде трябва да отидеш?
- Добре съм си тук.
- Но.
- Още не. Още не, разбра ли?
- Разбрах.
- Щом намериш Саймън и Дерек, ще отлетя за малко. Искам да посетя баба, да видя как е, както и брат ми, може би и приятелите, и училището. Знам, че няма да могат да ме видят. Но аз искам да ги видя.
Кимнах с глава.
Лиз искаше да си поспя. Затворих очи, за да я успокоя, но нямаше никакъв шанс да подремна. Беше ми много студено, бях много гладна.
Щом тя се измъкна навън, за да пази, аз се протегнах и се обърнах на другата страна. През мукавената си постелка усещах студа на бетона под мен. Тъкмо изпълзях, за да взема още картони, когато отново се появи Лиз.
- Добре, че си будна.
- Какво има? Идва ли някой?
- Не, Тори е. Седнала е пред склада. Просто си седи.
Открих Тори, свита между склада и кофата за отпадъци, загледана в
ръждясалия контейнер. Гледаше и не мигаше.
- Тори? - трябваше да я бутна по рамото, за да ме погледне. - Влез вътре.
Тя ме последва безмълвно. Показах и укреплението, което си бях построила, и тя се настани в него, като се сви по своя си странен начин.
- Какво се е случило? - попитах.
Тя не отговори веднага.