- Обадих се на баща ми. Разказах му всичко. Той ме посъветва да остана там, където съм, щял да дойде и да ме вземе.
- И ти си размислила. Добре. Ние ще.
- Пресякох улицата и отидох да го чакам на отсрещния тротоар -продължи тя, сякаш не бях изрекла и дума. - Стоях в една уличка, за да не може никой да ме види. Колата спря и тъкмо да се покажа, когато се отказах. Все си повтарях, че съм глупава, че съм се въртяла твърде дълго около теб, че съм станала параноичка, но трябваше да го видя със собствените си очи, за да повярвам. Беше неговата кола - на баща ми. Спря точно там, където му бях казала. Позабави се, стъклата бяха вдигнати и вътре не се виждаше нищо. После една от вратите се отвори и. - гласът и утихна. - Беше майка ми.
- Сигурно е прихванала обаждането - предположих аз. - Може да са си разменили колите. Или първа е потеглила с автомобила му, понеже е знаела, че ще очакваш да дойде с него. Той вероятно е пътувал с нейната кола и.
- Скрих се и отново позвъних у дома. Баща ми вдигна слушалката и аз затворих.
- Съжалявам.
Отново последва мълчание. После:
- Няма ли да кажеш „Нали ти казах"?
- Разбира се, че няма.
Тя поклати глава.
- Ти си твърде добра, Клоуи. Не ти правя комплимент. Има добри хора, има и твърде добри. Както и да е, върнах се. - тя бръкна в джоба си и извади нещо - .с храна.
Подаде ми един „Сникърс".
- Благодаря. Мислех, че нямаш пари.
- Нямам. Свих го. - Маратонките и отново изскърцаха по бетона, когато тя се намести по-удобно върху мукавата. - Наблюдавала съм приятелите ми да го правят безброй пъти. Но аз никога. Знаеш ли защо? - не дочака отговора ми и продължи. - Защото се страхувах, че ще ме заловят. Не от магазина или от ченгетата. Не ми пука за тях. Ще ти прочетат едно конско и ще те накарат да платиш. Страхувах се да не разбере майка ми. Да не се разочарова от мен.
Чу се шумно пращене, когато разкъса опаковката на десертчето и си отчупи малко.
- Но сега това няма значение, нали така?
Тя пъхна парченцето в устата си.
След като в стомаха ми вече имаше нещо, пък било то само едно десертче, умората взе превес. Започнах да сънувам, малко след като дрямката ме пребори - кошмари, свързани с момчетата, които не мога да намеря, с госпожа Енрайт, която убива леля Лорън, с Тори, която ме завързва и ме оставя в ръцете на групата „Едисън"...
Събудиха ме някакви гласове.
Скочих на крака с пресъхнало гърло и се заозъртах в мрака за мъжете с пушки.
Тори хъркаше до мен.
- Лиз? - прошепнах.
Отговор не последва. Сигурно патрулира навън.
Помислих, че гласовете са ми се присънили. Но отново ги чух - „пссст-пссст-пссст", твърде слаби, за да различа някоя дума. Наострих уши, ала долових само шумолене като от хартия. Запримигах. Непрогледният мрак се превърна в пейзаж от назъбени канари, струпани на едно място - кашони и касети. Бледата лунна светлина едва- едва си проправяше път през мръсотията, полепнала по стъклата на прозорците.
Усетих полъха на мускусна миризма, мирис на животно. Плъхове? Потреперих.
Звукът отново се появи. Шум на хартия, сякаш вятърът се промушва през сухи листа. Може би беше тъкмо това.
„Сухи листа през април? Когато най-близкото дърво се намира на стотици метри от тук?"
Не, шумът беше като от дух. Като във филм на ужасите, когато се чува само безсловесен шепот, пъплещ надолу по гръбнака, който ти подсказва, че ей сега ще се случи нещо ужасно.
Отърсих се от усещането, станах и протегнах краката си. Потътрих обутите си в маратонки крака по картона малко по-дълго от необходимото с надеждата, че Тори ще се размърда. Не се получи.
Надух бузи и издишах. Досега се справях добре със страховете си и не преставах да действам. Не беше време да заровя главата си в пясъка и да си запуша ушите. Щом като способностите ми са изключително мощни.
„Неконтролируеми. "
Не, не са неконтролируеми. Татко бе казал, че всичко може да се контролира, ако човек има волята и желанието да се научи да го прави.
Шепотът сякаш идваше от съседното помещение. Тръгнах из лабиринта, очертан от кашоните и щайгите. Колкото и да внимавах, все се препъвах и потръпвах при всеки сблъсък.
С всяка крачка шепотът се отдалечаваше от мен. Бях прекосила склада, когато осъзнах, че шумът се отдалечава. Духът ме примамваше.
Спрях и се взрях в тъмнината, изпълнена с картонени кашони, и косата ми настръхна. Шепотът се виеше във въздуха около мен. Обърнах се и се блъснах в купчина касетки. В дланта ми се заби тресчица.
Поех си дълбоко въздух и казах: