- Ис-скаш ли да говориш с мен?
Шепотът утихна. Аз чаках.
- Не? Добре тогава, аз се връщам...
Зад мен се чу тихо хихикане. Извъртях се, отново се блъснах в касетките и устата, носът и очите ми се напълниха с прах. Когато започнах да кихам, хихикането се превърна в кикот.
Виждах достатъчно, за да съм сигурна, че кикотът не идва от човешко същество.
Върнах се по пътя, по който бях дошла.
Шепотът продължи, сега бе току до ухото ми и се превръщаше в гърлено стенание, от което цялата настръхнах.
Спомних си какво беше казал духът на некроманта в Лайл Хаус - че ме е проследил от болницата, където си имал работа с духовете, измъчващи психично болните пациенти. Предполагам, че единствено идиот със садистични наклонности, останал да се рее между двата свята години наред, в преследване на психично болни пациенти - или млади некроманти, - може да реши, че това е приятен начин времето да минава по-бързо.
Стенанието премина в странно нареждане, като скимтене на изтезавани души.
Извърнах се по посока на шума.
- Забавляваш ли се? Познай какво ще ти кажа. Ако продължиш, ще разбереш, че аз съм много по- издръжлива и силна, отколкото си мислиш.
Където и да си, ще те измъкна от там, независимо дали искаш да се покажеш, или не.
Думите ми бяха съвършено ясни - силни и непоклатими, ала духът само презрително изсумтя и продължи да скимти.
Пипнешком стигнах до една щайга, избърсах праха и седнах отгоре и.
- Давам ти последен шанс, преди да те измъкна навън.
Две секунди мълчание. После пак стенание, досами ухото ми. За малко да се катурна от мястото си. Духът се разкикоти. Затворих очи и започнах да го призовавам, като внимавах да не хабя много енергия, в случай че тялото му е някъде наблизо. Сигурно щеше да ми направи удоволствие да го запратя обратно в собствените му разлагащи се останки, но после щях да съжалявам.
Стенанието престана. Изненадана, аз се усмихнах и увеличих напрежението - съвсем леко.
Фигурата започна да се материализира - нисък, закръглен мъж, достатъчно възрастен, за да ми е дядо. Той се извиваше и се гърчеше, сякаш бе в усмирителна жилетка. Напънах се още малко.
Глухо тупване встрани ме накара да подскоча.
- Лиз? - извиках аз. - Тори?
Духът се озъби:
- Пусни ме да си ходя, ти, малка.
Следващото тупване заглуши отвратителното име, с което ме нарече -поне по-голямата част от него. То бе последвано от странен звук на нещо, което се приплъзва.
- Пусни ме, иначе.
Стиснах очи и се напрегнах още малко. Духът изпъхтя и изчезна през стената, сякаш бе изстрелян от люка на космически кораб. Почаках да видя дали ще се върне. Не се върна. Бях го пратила отвъд, в света на духовете. Чудесно.
Трето тупване. Скочих на крака, духът вече бе забравен. Изпълзях покрай струпаните на куп касетки и наострих уши. Тишина.
- Тори? - прошепнах аз. - Лиз?
„Хм, ако не са те, не е много умно да ги викам по име."
Тръгнах покрай купчината и намерих пролука. През нея се виждаше бледият четириъгълник на прозореца. Мръсотията бе размазана, сякаш някой се бе опитал да я изчисти.
Шумът се чу отново. После миризмата ме удари в носа - същият мирис на мускус като в съседното помещение, но десет пъти по-гаден. Пак дочух шум - сякаш малки нокти драскаха по бетона.
Плъхове.
Отдръпнах се и прозорецът се скри зад купчината. После: туп. Вдигнах поглед, ала късно - не успях да видя какво става. Дали някой не хвърляше нещо по прозореца? Да не би да са момчетата, които се опитват да привлекат вниманието ми?
Избързах напред, забравила за плъховете, но тогава зърнах черно петно върху тъмния под, което се придвижеше бавно, сякаш влачи нещо. Това трябва да съм подушила - умряло животно, което плъхът издърпва обратно в дупката си.
Нещо ме перна отгоре по косата, аз изпищях и запуших устата си с длан. Някаква сянка прелетя покрай мен и се удари в прозореца, като издаде познатия вече звук. Когато падна на земята, забелязах, че има тънки крила. Прилеп.
Неясната сянка на пода шляпаше с криле върху бетона и наоколо се чуваше драскане и шумолене. Но нали прилепите летят с помощта на ехолокация? Не би трябвало да се удрят в прозорците.
Освен ако няма бяс.
Най-после прилепът отново полетя. Размаха крила и се залюля във въздуха, сякаш бе още замаян. Литна към тавана, после се обърна и се стрелна право към мен.
Отстъпих назад, подхлъзнах се и паднах с оглушителен трясък на пода, от което ранената ми ръка пламна от болка. Помъчих се да стана, но онова върху което бях стъпила залепна за обувката ми и аз отново се сгромолясах на земята.