На подметката ми имаше нещо слузесто и студено. Аз го издърпах и го вдигнах пред очите си, за да го разгледам на лунната светлина. Нещото, което стисках между двата си пръста, бе разлагащо се крило. Прилепът, който бях видяла, си имаше две крила, така че тук трябваше да има още един, и то мъртъв.
Запратих крилото в другия край на помещението и започнах неистово да бърша ръката в джинсите си. Прилепът отново се спусна към мен. Наведох се, ала единият ми крак се подхлъзна и паднах. Когато се ударих в пода, ме обгърна ужасна смрад, която бе толкова силна, че се задавих. После зърнах прилепа на двайсетина сантиметра от лицето си, оголил зъби, които се белееха в тъмнината.
Светлината стана по-силна, лунните лъчи нахлуха в помещението и аз видях, че това не са зъби, а белите части на разлагащ се череп. Прилепът се разлагаше, едното му око се бе свило, а на мястото на другото зееше черна дупка. По- голямата част от плътта му я нямаше; по него висяха само останки. Прилепът нямаше нито уши, нито нос, само една костелива муцуна. Той отвори уста. Блеснаха редици от малки зъби и той започна да пищи -писукането му бе изкривено и ужасяващо.
Писъците ми се присъединиха към неговите. Нещото започна да се влачи, като се подпираше на изкорубеното си крило. Определено беше прилеп и аз го бях вдигнала от мъртвите.
С очи, вперени в прилепа, който се придвижваше към мен, аз бях забравила за другия, докато той не замаха с криле в лицето ми. Видях, че идва срещу мен, после зърнах хлътналите му очи, кървавите останки от ушите му и костите, стърчащи изпод окапващата козина. Още един прилеп зомби.
Мушнах се сред кашоните. Вдигнах ръце във въздуха, за да се предпазя от прилепа, ала беше късно. Той се блъсна в лицето ми. Тогава изпищях, истински запищях, докато разлагащите се криле ме удряха по главата. Студеното тяло се удари в бузата ми. Малките му нокти се вкопчиха в косата ми.
Помъчих се да го отпъдя. Той се пусна. Понечих да запуша устата си с ръце и усетих, че нещо ме дърпа за ризата. Погледнах надолу и видях, че прилепът се е закачил за нея.
Кожата му бе цяла. Онова, което погрешно бях взела за оголени кости, бяха гърчещи се ларви на мухи.
Запуших уста с едната си ръка да не изпищя. С другата започнах да ги удрям, ала те се бяха заловили здраво, подредените в редици зъби се отваряха и затваряха, а главата му се накланяше на една страна, сякаш се мъчеше да ме види.
- Клоуи? Клоуи! - Лиз се втурна през външната стена. Спря и се вторачи в мен с широко отворени очи. - О, Господи, Боже мой!
- М-махни ги. М-моля те.
Аз се извъртях, като продължавах да удрям с ръка по прилепа. После настъпих другия прилеп и чух болезнено хрущене. Когато се извърнах, онзи, който се бе заловил за мен, падна. Удари се в пода и Лиз блъсна най-горния кашон от купчината, тя се стовари върху него, а трясъкът от падането заглуши ужасяващия шум от чупене на кости.
- Аз-аз-аз.
- Всичко е наред - каза тя и се приближи до мен. - Мъртъв е.
- Н-не. Той е.
Лиз се спря. Погледна надолу към прилепа, който бях стъпкала. Той леко повдигна едното си крило, после отново го отпусна на пода. Крилото внезапно потрепна и прилепът заби нокти в бетона.
Лиз бързо се доближи до един кашон.
- Ще свърша с тази напаст.
- Не - протегнах ръка аз. - Така няма да стане. Той вече е мъртъв.
- Не, не е. Той е. - Тя се наведе, за да го види по-добре и най-сетне
забеляза разлагащото се тяло. Отстъпи назад. - О! О, той е. той е.
- Мъртъв. Вдигнах го от мъртвите.
Тя ме погледна. А изражението и... Опитваше се да го скрие, но аз никога няма да забравя този поглед - удивлението, ужаса, отвращението.
- Ти. - захвана тя. - Ти можеш.
- Стана случайно. Един дух ме преследваше. Аз. аз започнах да го призовавам и сигурно тогава съм събудила и тях.
Крилото на прилепа отново потрепна. Наведох се. Помъчих се да не гледам, но, разбира се, нямаше как да не видя малкото разбито телце върху бетонния под, от което стърчаха кости. А то продължаваше да помръдва, мъчеше се да се изправи, драскаше с нокти по пода, повдигаше смачканата си глава.
Затворих очи и се съсредоточих, за да освободя духа му. След няколко минути дращенето престана. Отворих си очите. Прилепът лежеше неподвижно.
- Какво беше това? Зомби ли? - Лиз се стараеше да говори спокойно, ала гласът и излизаше на пресекулки.
- Нещо такова.
- Ти. Ти можеш да възкресяваш мъртъвци?