Аз стоях срещу фабриката от другата страна на улицата, зад една от крайните къщи. В къщата нямаше никой - автомобилната алея бе пуста, а прозорците не светеха.
Приклекнах зад една барака, за да наблюдавам предния вход за доставки, готова да подсвирна с уста веднага щом зърна момчетата. В десет без петнайсет един спортен автомобил мина пред фабриката с бавна скорост: беше същото превозно средство, от което двамата с Дерек бяхме избягали в събота вечерта.
Когато минаваше покрай мен, забелязах, че зад волана седи Майк. До него бе майката на Тори - тя гледаше през страничното стъкло. Спортната кола продължи до ъгъла, направи десен завой и се отправи към задната част на двора.
Почаках да изчезне от погледа ми и се изправих. Когато тръгнах, над мен се извиси някаква сянка. Свих ръцете си в юмруци, ала преди да успея да се обърна, две ръце ме сграбчиха изотзад, едната запуши устата ми, другата ме стисна за кръста и ме издърпа зад бараката.
- Аз съм - изръмжа дълбок нисък глас.
Ръцете се отпуснаха и аз се обърнах. Пред мен стоеше Дерек с всичките си сто осемдесет и нещо сантиметра височина. Може би поради вълнението, че отново го виждам, но ми се стори, че изглежда по-добре от преди. Тъмната му коса бе все така дълга и тънка, а лицето му бе нашарено от акне. Но той изглеждаше... по-добре.
- Толкова се радвам да те видя - казах аз и му се ухилих.
Сумтенето му показа, че не е нужно и той да споделя моите чувства. Може би трябваше да се почувствам малко разочарована, ала ми олекна на душата и ми беше все едно. В този миг ръмжането на Дерек изразяваше много повече, отколкото каквато и да е усмивка.
- Толкова се радвам...
- Разбрах - отвърна той. - Престани да подскачаш, Клоуи. Ще те забележат.
- Няма ги. Затова. - погледнах зад него и усмивката ми се стопи. -Къде е Саймън? Добре е, нали? - бръкнах в джоба си да извадя инсулина. -Знам, че има нужда от това. Беше.
- Това е резервната писалка. Неговата си е в джоба му.
- О! Добре. Мммм, добре. И къде.?
- Отзад. Надуших миризмата на Тори и си помислих, че е капан, така че.
- Тори! Майка и... колата. Трябва да я предупредим.
- Какво?
Аз хукнах и му махнах с ръка да ме последва. Прекосих двора, като се стрелках от едно прикритие към друго, устремена натам, накъдето се бе отправил спортният автомобил. Дерек се мъчеше да не изостава, а резкият му шепот „Клоуи, върни се!" се смесваше с по-грубите ругатни, излизащи от устата му, когато скривалищата, които избирах бяха твърде малки за него.
Накрая, щом се втурнах покрай плета, той ме хвана за яката на якето и ме вдигна във въздуха, оставяйки ме да вися като някое безпомощно пале.
- Знам по-добър път. Тук съм от два дни и докато ви чаках, огледах наоколо. - Той ме пусна долу, ала продължи да ме държи за яката и аз не можех да стана. - Какво е това за Тори и майка и?
- Нямаме време. Лиз. Имаме нужда от Лиз.
- Лиз е жива?
Поколебах се, като си спомних колко много му липсваше.
- Не. Имах предвид. нейния дух. С право подозирах, че е мъртва. Но тя ми помага и ние се нуждаем от нея, за да оглежда пътя пред нас.
Откопчих се от него и се шмугнах в един процеп в плета. Проврях се на една страна и надникнах от другата страна. Лиз стоеше по средата на шосето две преки по-надолу. Подсвирнах с уста, като смятах, че това е достатъчно, за да ме чуе, ала Дерек въздъхна, мушна пръсти в устата си и изсвири толкова пронизително, че обиците на ушите ми се разлюляха. Не успях да разбера дали Лиз го е чула, защото той ме накара да приклекна, в случай че е привлякъл нечие друго внимание. След миг ми позволи да надникна иззад плета.
- Идва - казах аз.
Дерек кимна с глава. Огледа двора около нас, за да се увери, че никой не ни е видял.
- Нали искаше ти да водиш? - попитах. - Тогава води. Тя ще ни настигне.
Той не помръдна. Понечих да тръгна, но той ме дръпна за ръкава.
- Трябва да знам къде отивам.
- Двама пазачи от групата „Едисън" скришом наблюдават двора.
- Групата „Едисън"?
- Както и майката на Тори, плюс мъжът, който в събота вечер стреля по теб. Но майката на Тори е най- опасна.
- Майката на Тори ли? Групата „Едисън"? Какво. ?