- Дерек?
- Какво?
Вдигнах очи и срещнах погледа му.
- Вярваш ли ми?
Честно казано, нямах представа какъв ще бъде отговорът му, ала той без колебание изръмжа:
- Разбира се.
- В такъв случай, да, знам, че искаш още подробности. Но нямаме време. Не и ако Саймън е някъде там, а майката на Тори е по следите ни. Тя е вещица и не се бои да използва магии. Това достатъчно ли ти е?
Той погледна към отсрещния край на двора. Може би наистина ми вярваше, но тъй като не знаеше всички факти, Дерек се чувстваше със завързани очи и ръце.
- Стой зад мен - каза той и ние тръгнахме.
Лиз избързваше напред, оглеждаше пътя, а после ни подсвирваше да продължаваме. Начинът, по който Дерек бе изкривил уста, ми подсказваше, че не е никак доволен. което до известна степен бе нормално за него, така че не му обърнах внимание.
Спортният автомобил бе свърнал по един път зад фабриката. Покрай пътя се точеха малки промишлени сгради, повечето от които бяха струпани в дъното, от където влязохме с групата „Едисън" вчера, а сега там ни чакаше Тори. В тази посока се бе запътил и автомобилът.
Намирахме се все още в жилищния квартал северно от двора на фабриката - стояхме зад някакъв микробус в самия край на квартала. Надникнахме иззад него и зърнахме спортния автомобил, паркиран зад друго превозно средство. Майката на Тори, Майк и оплешивяващият шофьор стояха до него и разговаряха.
- Къде е Саймън? - попитах.
- От другата им страна. А Тори?
- Оставих я ей там... - посочих с ръка. - Мина отзад, за да наблюдава задния вход. Да се надяваме, че е залегнала и няма да я видят.
- Ако ставаше дума за теб - да. Но Тори? - последва присмехулно пръхтене.
Комплиментът му щеше да сгрее душата ми, ако не знаех, че Дерек смята Тори за една идея по- интелигентна от планктон.
- Можем да пресечем шосето и да притичаме през съседния двор -предложих аз. - После ще заобиколим.
Когато пак се разшавах, Дерек отново ме хвана над лакътя - ако продължаваше в същия дух, скоро щеше да ме боли колкото и наранената ми ръка.
- Куче - каза той и се обърна към оградения двор. - И преди си беше там.
В очакване да зърна как някой доберман пръска лиги зад оградата, аз също погледнах натам и очите ми се спряха върху малка къделя от бяла козина - беше от кученцата, които жените носят в чантичките си. Дори не лаеше, само се пулеше насреща ни и подскачаше на мястото си.
- Господи! Ама, че убиец! - Вдигнах поглед към Дерек. - Рискът е голям, но мисля, че можеш да го пребориш.
Той ми метна втренчен поглед.
- Това не е.
Вятърът промени посоката си и кучето се наежи. Дерек изруга и ме дръпна назад. Кучето нададе нисък, пронизителен вой. После сякаш полудя -заподскача, заизвива се и бясно залая, валмото бяла козина се хвърляше и яростно се удряше в оградата.
Дерек ме издърпа зад микробуса. Сега кучето не ни виждаше, но продължаваше да лае и да се зъби, а телената ограда звънтеше при всеки негов удар.
- Надуши ме - каза Дерек. - Надуши върколака.
- Винаги ли става така?
Той поклати глава.
- Преди само ги изнервях. Обикновено се вторачваха, понякога лаеха. Но сега? - Посочи към източника на данданията. - Ще се заема. Трябва да го накараме да млъкне.
- Аз ще. Почакай. Лиз!
Тя вече тичаше към нас.
- Можеш ли да отвлечеш вниманието на това куче? - попитах я аз. -Струва ми се, че иска да потича след някоя пръчка.
Тя смръщи вежди. После се усмихна.
- Да. Мога.
- Да потича след някоя пръчка ли? - прошепна Дерек, когато тя отлетя.
- Какво. ?
Дръпнах го към края на микробуса и посочих. Там, от другата страна на оградата, една пръчка се вдигна сама, после се люшна във въздуха. Лиз я размахваше в ръка, ала Дерек не виждаше тялото и - само пръчката. Кучето я видя как литна надалеч, обърна се назад към оградата и отново залая и заподскача. Лиз отново взе пръчката и потупа с нея кучето по гърба. Щом привлече вниманието му, тя я захвърли. Този път кучето хукна да я гони.
Вдигнах поглед към Дерек, който се бе вторачил в палето.
- Помниш ли какво си мислеше Лиз - че в нея има полтъргайст? Оказа се, че самата тя е полтъргайст. Полудемон, който има способността да движи
предметите със силата на мисълта си - телекинеза.
- Хм.
Той се обърна и отново се загледа в кучето, като бавно поклащаше глава, сякаш се чудеше защо сам не се е сетил. Вероятно защото не е знаел, че полудемоните могат да упражняват телекинеза, но нима това е извинение за Дерек?
- Чисто е! - извика Лиз. - И на кучето взе да му доскучава!