Усмихнах се.
- Ще го запомня.
- Стига сте дрънкали - обади се Дерек. - Тръгвайте.
Във филмовата версия на бягството, щяхме да попаднем право в капана. Всички са пленени. с изключение на мен, главната героиня. Аз съм достатъчно умна, за да не допусна да ме заловят и да съставя дързък план за освобождаването на моите приятели. Но няма да е никак лесно. Или безшумно. С помощта на магия Тори и Саймън взривяват цял блок. Дерек запраща няколко камиона срещу преследвачите ни. Аз вдигам на крак цял взвод зомбита от близкото гробище.
Обаче колкото и страхотно да изглежда всичко това на големия екран, в момента предпочитах едно тихичко бягство. И точно това направихме. Хората от „Едисън" така и не напуснаха двора на фабриката.
Извървяхме няколко километра. Когато се отдалечихме на достатъчно
разстояние от фабриката, за да престанем да се спотайваме, Дерек ни отведе в търговската част от другата страна на квартала, където четирима тийнейджъри в обикновен учебен ден няма да изглеждат не намясто.
- Момчета, знам, че подобна тайнственост ви се нрави - каза Тори накрая, - но не може ли най - после да си хванем такси?
Дерек поклати глава.
Аз се прокашлях.
- С такси е рисковано, но ако има по-кратък път, краката ми със сигурност ще бъдат много доволни.
Дерек неочаквано спря. Аз се блъснах в него и това не беше първият път, откакто той бе настоял да върви пред мен. През целия път се препъвах в краката му и мънках извинения. Щом забавех крачка, за да му дам малко преднина, той тутакси ми се сопваше да не изоставам.
- Почти стигнахме - каза Саймън.
Той беше до мен - вървеше плътно край бордюра и не се откъсваше от Дерек. В нормални условия никога нямаше да се оплаквам от близостта на Саймън, но в случая имах странното усещане, че съм обградена.
Когато отново тръгнахме, понечих да поизостана и да вървя до Тори, която се влачеше на опашката, ала Саймън ме подхвана за лакътя и ме бутна обратно на мястото ми.
- Добре, де - казах аз. - Какво става? Защо сте ми препречили пътя?
- Пазят те - обади се Тори. - Предпазват те от големия лош свят.
Момчетата не отговориха. Каквато и да бе причината, те не ми я казваха. Още не.
Крайната ни цел беше изоставена индустриална сграда в същия квартал, толкова порутена, че дори бандитите и бездомниците избягваха да се навъртат около нея.
Тъкмо се канехме да влезем, когато се появи Лиз. Тя стоеше на мястото на липсващата входна врата, сякаш не можеше да прекрачи прага. Попитах я дали няма някоя магия, която да и пречи да влезе, но тя отрече и каза, че иска да поговори с мен. Махнах с ръка на Дерек и Саймън да продължат, и им казах, че ще остана да поговоря с Лиз.
Откакто срещнахме момчетата, тя не се бе появявала. Сега приклекна на мръсната земя до постройката и дръпна чорапите си нагоре - единия зелен, а другия оранжев.
- Знаеш ли, аз наистина обичах тези чорапи, но ако още един ден ги видя на краката си, ще се наложи да ходя боса цяла вечност.
Понечи да се усмихне, ала не успя и се отказа.
- Отлитам. Ти вече нямаш нужда от мен.
- Не, аз. искам да кажа, щом това е желанието ти, разбира се, но.
- Не прозвуча, както трябва. Аз просто. - Тя вдигна крак във въздуха и отново оправи чорапа си. - Трябва да вървя. Но ще се върна.
- Не нося блузата ти със себе си. Трябва да си определим сборен пункт или нещо подобно.
Тя се засмя, този път искрено.
- Никакви сборни пунктове повече. Аз ще те открия. Винаги те намирам. Просто. може да отнеме известно време. Трябва да свърша някои неща. А ти. - Тя погледна към сградата и тъгата в очите и прониза сърцето ми. - И ти имаш работа. Заедно с останалите.
- Лиз, аз.
- Всичко е наред. Ти си върши работата, а аз ще те намеря.
- Ще ми липсваш.
Тя протегна ръка и мога да се закълна, че усетих пръстите и да докосват моите.
- Много си сладка, Клоуи. Не се тревожи за мен. Ще се върна.
И изчезна.
Другите ме чакаха вътре до входа. Тръгнахме през отломките в здрача, строени в индийска нишка зад Дерек.
Докато вървяхме, косата ми настръхна, а тилът ми започна силно да пулсира. Забавих крачка. Сега пък Тори се блъсна в мен.
- Хайде, мърдай - настоя тя. - О, сетих се. Клоуи се бои от тъмното. Саймън, хвани я за ръка, или...
- Престани. - Саймън я подмина и застана до мен. - Добре ли си?
- Има. тук има нещо. Усещам го.
- Духове ли?
- Не мисля. Същото усещах и в подземието на Лайл Хаус.
Дерек изруга.
Обърнах се към него да го видя в тъмнината.
- Какво?
- Има труп.
- Моля? - възкликна Саймън, а Тори повтори думата с писклив глас.