- Тук някъде има труп. Надуших го вчера, когато двамата с теб се настанявахме.
- И не си направи труда да ми кажеш? - попита Саймън.
- Труп е. Умрял е отдавна. Някакъв бездомник. Като изключим това, мястото е много удобно.
- Удобно? Тъмно като в рог, пълно с боклуци, трупове на мъртъвци и плъхове. Добре си го избрал, брат ми.
- Плъхове ли? - ужасих се аз, като си спомних за прилепите.
- Страхотно - измърмори Тори. - Тя се страхува и от плъхове.
- Докато аз съм тук, те няма да се покажат - успокои ни Дерек.
Не ме притесняваха живите плъхове.
Той продължи:
- Не се сетих за трупа. Клоуи? Проблем ли е?
Да, беше проблем. Трябваше да кажа и за прилепите, как случайно ги бях вдигнала от мъртвите, докато се занимавах с онзи дух. Но като видях колко са изморени и с какво нетърпение очакваха да намерим място, където да си починем и да поговорим, да им разкажа всичко, което знам, се отказах. Щях да се справя. Докато не се опитам да призова духа на Лиз, нямаше да вдигна и този труп тук вътре.
Това им казах.
- Но близостта му те безпокои - рече Саймън. - Трябва да.
- Убедена съм, че не е толкова лесно да се намери безопасно място -заявих аз и се усмихнах пресилено. - Ще е интересно преживяване. Трябва да се науча да разпознавам това усещане.
- Да, разбира се - обади се Тори. - Клоуи ще се учи от него. Никога ли не се отказваш? Ти си като напереното зайче от рекламата за батерии.
Саймън се обърна към нея да я скастри, но Дерек ни направи знак с ръка, че трябва да продължим.
Стигнахме до една стая в средата на сградата, в която нямаше прозорци. Дерек запали фенера. Той хвърляше достатъчно светлина, за да огледаме наоколо. По-рано през деня момчетата бяха донесли отнякъде касетки за сядане и бяха постлали вестници върху мръсния под. Зад касетките, сложени до прилежно сгънати евтини одеяла, бяха скрити две чисто нови раници. Е, не беше като в „Хилтън", нито дори като в Лайл Хаус, но бе много по-добре от мястото, където прекарахме миналата нощ.
Щом седнахме, Дерек извади от джоба си пълна шепа с енергийни шоколадови блокчета и ми подаде едно.
- О, да, сигурно умирате от глад - и Саймън бръкна в джобовете си. -Мога да ви предложа една натъртена ябълка и един кафяв банан. Както неколкократно повторих на един човек, павилионите не са място, откъдето можеш да си купиш пресни плодове.
- Но във всички случаи са подобри от десертчетата. Поне за теб, Саймън.
Дерек подаде едно блокче и на Тори.
- Защото ти не можеш да ги ядеш, нали? - попитах. - Което ми напомня. - Извадих инсулина. - Дерек ми каза, че това са ти резервите.
- Страшната ми тайна е разкрита.
- Не знаех, че е тайна.
- Всъщност не. Просто не го разгласявам.
С други думи, ако децата знаеха, че той има хронично заболяване, щяха да се отнасят с него по различен начин. Той контролираше състоянието си, така че нямаше нужда останалите да знаят.
- Запаси ли? - поинтересува се Тори. - Искаш да кажеш, че нямаш чак такава нужда от инсулина, който ти носим?
- Очевидно няма - измърморих аз.
Саймън гледаше смутено ту нея, ту мен, а после кимна с разбиране.
- Вие сте мислели.
- Че ако не си вземеш лекарството през следващите двайсет и четири часа, ще умреш? - додадох аз. - Не точно, но нещо от този род. Приложиха ни номера „с неговата опасна болест, ако не си вземе лекарството, ще умре". Очевидно той все още сработва.
- Май ви разочаровах, а?
- Без майтап. И ето ни тук в очакване да те открием минути преди смъртта ти. А я се виж! Ти дори не се задъхваш.
- Добре тогава. Спешен медицински случай, втори дубъл.
Той скочи на крака, залитна, катурна се на една страна и едва-едва повдигна глава.
- Клоуи? Ти ли си? - закашля се той. - Носиш ли ми инсулина?
Аз го поставих в протегнатата му ръка.
- Ти спаси живота ми - каза той. - Как ще ти се отплатя?
- Доживотно робство ми звучи добре. Обичам бъркани яйца.
Той държеше в ръка парченце плод.
- Няма ли да ги замениш за натъртена ябълка?
Засмях се.
- Вие, хора, сте много странни - обади се Тори.
Саймън седна на щайгата до мен.
- Такива сме. Ужасно странни и страшно скучни. Популярността ти се сгромолясва от самия факт, че си близо до нас. Тогава защо не.
- Клоуи? - прекъсна го Дерек. - Как е ръката ти?
- Нейната.? - Саймън изруга под носа си. - Престани да ме засенчваш.
Първо храната. Сега пък ръката и. - Обърна се към мен. - Как е тя?
- Добре е. Зашита и превързана.
- Трябва да я погледнем - каза Дерек.