- Да, това вече е жестока обида.
- Хей, бях само на тринайсет. Знам, че е било глупаво, но когато винаги си новият ученик, иска ти се да се приспособиш. Убеден съм, че знаеш как съм се чувствал. И ти вероятно си сменяла училищата като нас.
- Десет. Не, единайсет пъти.
- Страхотно! - той отхапа от ябълката си. - Сега наближавам изключително зрялата шестнайсетгодишна възраст и вече съм преодолял някои неща. Двамата с татко тъкмо обсъждахме отново въпроса с помпичката, когато той изчезна.
- Саймън? - проехтя гласът на Тори.
- Край на мира и спокойствието - измърмори той, после викна в отговор: - Тук сме!
Дерек се появи, натоварен с торбички и носеше пари в брой. Бях му дала кредитната си карта и ПИН- кода, а той бе намерил банкомат без камера. Картата ми бе все още валидна. Беше изтеглил лимита ми за деня от четиристотин долара. Не можехме да повторим това действие - ако използвам картата пак, в банката ще разберат, че още сме в Бъфалоу, а Дерек се страхуваше, че и хората от „Едисън" биха могли да го узнаят.
Той ми подаде парите и квитанцията, дискретно сгъната на четири. Тори я грабна и я разгъна.
- Господи! Това банковата ти сметка ли е или издръжката за колежа?
Взех си я обратно.
- Баща ми внася издръжката направо в сметката. За петнайсет години сумата е набъбнала.
- И просто те оставя да си я теглиш?
- Защо не?
- Хм, ами защото може да ги профукаш. Не, чакай. Нека отгатна. Ти си твърде отговорна, за да го направиш, нали така?
- Тя е умна - обади се Саймън.
- Така ли го наричаш? Мислех, че е по-... - и тя зина с уста.
Страните ми пламнаха.
- Достатъчно - изръмжа Дерек.
- Да, не забравяй кой ти даде пари да купиш това - и Саймън посочи с пръст пазарската и торба.
Тори стисна уста.
- Похарчих двайсетачка за храна и одеяло. Ще и ги върна. Аз също съм отговорна. Но не толкова - тя посочи с ръка към разписката ми -отблъскващо отговорна.
Взех чантата от ръцете на Дерек.
- Какво сте ми купили? - попитах и бръкнах вътре. - Раница. Два пуловера. Благодаря.
Разгънах пуловерите и Тори се задави със содата, която отпиваше.
Смееше се неудържимо.
Бавно и спокойно се обърнах към нея.
- Ти ли ги избра?
Тя вдигна ръце.
- Оох! Предложих аз да избера нещо, но Дерек настоя той да го направи. - Тя се обърна към него. - Нищо чудно, че се забави толкова. Сигурно ти е било нужно доста време, за да намериш нещо толкова грозно.
Беше ми купил два съвършено еднакви сиви суичъра, направени от полиестер, който може да се намери само в евтините магазини с намалени стоки, от онези, които лъщят като пластмаса и се залепват за кожата.
- Какво?
- Хубави са. Благодаря.
Тори протегна ръка и улови етикета, после се засмя.
- Така си и знаех. За момчета са. Размер дванайсет, за момчета.
- Е, и? Момичешките струваха повече. Помислих си, че за Клоуи няма да има значение.
Тори ме погледна. После спря очи на гърдите ми и избухна в смях.
- Какво? - попита Дерек.
- Нищо - Тори вече пръскаше слюнка. - Поне си откровен, нали?
- Тори - обади се Саймън. - Млъкни. Клоуи, утре ще ти вземем нещо друго.
- Не, Дерек има право. Тези ще ми станат. Благодаря. - Измърморих, че ще ги пробвам и изскочих от стаята с пламнали страни.
Когато падна здрач, се подготвихме за пренощуване. Беше едва осем часът и Тори горко се заоплаква. Дерек и заяви, че ако иска, може да остане будна цяла нощ, но само ако не използва фенера, за да не изтощи батериите му. Вече не бяхме в света на електрическите ключове. Трябваше да използваме слънцето, когато то е на небето, и да спим, когато го няма.
За мен нямаше проблем. Не бях в настроение за нощно парти. Саймън се бе опитал да ме ободри, но това ме потисна още повече. Не желаех да имам нужда от ободряване. Исках да се радвам на живота, да подскачам безгрижно и да се усмихвам.
Не можех да спра да мисля за леля Лорън. Мислех си и за Рей, както и за баща ми, но най-вече за леля Лорън. Казвах си, че засега татко и Рей са в безопасност. Групата „Едисън" нямаше да безпокои баща ми, докато бяха сигурни, че той не знае нищо за тях. А Рей бе на път да бъде „рехабилитирана", както пишеше в онзи файл. Но не виждах причина, заради която групата „Едисън" би оставила леля Лорън жива. Всеки път, щом отворех очи, аз очаквах да видя нейния дух пред себе си.
Дори когато успявах да си наложа да не се тревожа за нея, затъвах в притеснения за обикновените неща около мен и се гърчех в дълбоко разочарование.
Бях намерила момчетата. Бях донесла инсулина на Саймън. Самичка бях разгадала тайните на групата „Едисън". И каква ми е наградата? Тори, която не пропуска да ме клъвне всеки път, щом и се предостави възможност, да ме злепостави в очите на Саймън.