Ако е имало миг в живота ми, когато не е трябвало да се държа като глупачка и досадница, той беше сега. Можех да разговарям с мъртъвци. Можех да ги вдигам от гроба. През последната седмица бях замисляла толкова планове и схеми, че можех да си спечеля достойно място в „Сървайвър".
Но въпреки всичко единственото, за което мислех бяха думите на Тори.
Радвах се, че Саймън ме защитава, но той го правеше така, както би го направил и за по-малката си сестра. Продължавах да си мисля за начина, по който ме защитаваше, по който ме стискаше за ръката, по който се навеждаше към мен и ми шепнеше на ухото - искаше ми се в жестовете му да съзра нещо повече. Ала не успях.
И какво от това? След всичко преживяно, наистина ли се самосъжалявах задето едно страхотно момче не се интересува от мен „по онзи начин"? Това ме караше да изглеждам в собствените си очи като нещо повече от обикновена досадница. Държах се като глупавата патка, за каквато ме мислеше и Дерек.
Като стана дума за Дерек. наистина не бива. нима забравих в какво може да се превърне той? Не, просто бях забравила как се чувства човек, който се намира на отсрещната страна. Поне щях да изляза от конфликта, породил се между него и Тори, по-силна от преди. Или щях да загубя и малкото зрънце самоувереност, което имах.
Нощта премина в мятане и въртене, изгуби се в кошмарите за леля Лорън, за баща ми и за Рей.
Непрекъснато се събуждах, дишах тежко и обилно се потях, докато другите спяха кротко. Задишах дълбоко студения въздух, за да се успокоя и заспя като тях, но отново се върнах в света на кошмарите.
Накрая спящият ми мозък се разтовари и се насочи натам, накъдето бе насочено и будното ми съзнание преди това: трупът в съседната стая. Но този път умът ми не се занимаваше с обективното състояние на трупа. Сънувах как натиквам жалкият му дух обратно в неговата черупка, а той пищи и ме проклина.
После ми се яви друг сън - отново се намирах в подземията. Усещах тежката ужасяваща воня на смърт. Почувствах, че Дерек е зад мен и топлината, която тялото му излъчва, когато ми прошепна: „Клоуи, стани."
Да стана, но как? Бях заклещена в мазето заедно със страховитите неща, които пълзяха към мен, докосваха ме с костеливите си безплътни пръсти, а от вонята, която излъчваха, стомахът ми се преобръщаше.
Дерек ме разтърси и аз се помъчих да го отблъсна, да му кажа, че не ми помага.
- Клоуи!
Стреснах се и сънят се изпари. Над мен в мрака блестяха зелените му очи.
- Дерек? Какво.?
Той запуши устата ми с ръка. Устните му се приближиха до ухото ми и той прошепна:
- Будна ли си вече? Трябва да направиш нещо за мен.
Настойчивостта в гласа му ме събуди окончателно.
Примижах и се вторачих в него в мрака. Очите му не светеха ли? Или това бе обичайният им блясък в тъмното, като при котките?
Дръпнах ръката му от устата си.
- Отново ли се променяш?
- Моля? Не. Добре съм. Слушай сега. Нали си спомняш трупа в съседната стая? - попита той бавно и предпазливо.
Кимнах с глава.
- Ще трябва да се съсредоточиш върху него, разбра ли? Направи го заради мен. Ще мислиш за духа, който е бил в тялото. Трябва да освободиш.
- Да освободя ли? Аз. аз не го призовах.
- Шшшт. Просто се съсредоточи и го освободи, без да будиш останалите. Можеш ли да го направиш?
Аз кимнах. Опитах се да седна. Нещо тежко притискаше краката ми към пода. Надигнах се на лакти. Дерек се хвърли напред с такава бързина, че аз видях само тъмната му сянка да се надвесва над мен, ръцете му се стрелнаха към раменете ми и ме натиснаха към земята, като не ми даваха да се помръдна.
Уплаших се. Не разбирах какво точно прави. Съзнанието ми просто регистрираше ставащото: едно момче ме притиска към пода посред нощ, а аз инстинктивно ритам, за да се освободя. Заудрях го с ръце и крака. Забих нокти в лицето му и той падна назад, виейки от болка.
Надигнах се, но краката ми все още бяха притиснати към пода. и едва сега разбрах защо. Един труп пълзеше към мен.
Беше тялото от съседната стая, почти само кости, покрити с дрехи и ивици човешка кожа. По черепа бяха залепнали кръпки мазна коса. На мястото на очите имаше празни хралупи. Устните му отдавна бяха изчезнали и черепът бе застинал в постоянна усмивка, разголваща разядени зъби.
Аз изскимтях, скелетът спря и се опита да повдигне глава, а черепът му се заклати наляво-надясно, очните кухини се заозъртаха с невиждащ поглед, челюстите му зинаха и издадоха гърлен звук, нещо като „Гаа-гаа. агаа".