Нададох ужасен писък, достоен за „безпомощната героиня" от филмите на ужасите, който прокънтя в стаята.
Ритах с крака и се борех, опитвах да се освободя от натиска на това нещо. Дерек ме сграбчи под мишниците и ме издърпа. Запуши с длан устата ми, но пак чувах как писъкът кънти наоколо. Изръмжа ми да престана и когато се опитах да млъкна, разбрах, че не викам аз.
- Какво е това? - пищеше Тори. - Какво е?
Лъч от фенерче. Насочен право в очите ни. А после тя наистина запищя, и то толкова силно, че от звукът ушите ми зазвъняха. Трупът отстъпи назад, отвори уста и на свой ред нададе пронизителен вопъл.
Саймън също се събуди. Щом зърна трупа, той заруга и изрече цял набор от псувни.
- Затвори и устата! - изръмжа към Саймън Дерек, като сочеше Тори с пръст. - Клоуи! Успокой се. Трябва да се успокоиш.
Закимах с глава, без да отлепвам поглед от нещото. Опитах да си напомня, че не е „нещо", а е човешко същество, но виждах само купчина кости, скрепени с някое и друго парче месо, лишена от очи глава, която се поклаща напред-назад, в такт с потракването на оголените зъби...
Бързо си поех въздух, после издишах.
- Успокой се, Клоуи. Само се успокой.
В гласа му нямаше нищо успокояващо, тонът му издаваше, че е раздразнен и се опитва да ме накара да се стегна и да се заловя за работа. Откопчих се от ръцете му.
- Трябва да. - започна той.
- Знам какво трябва да направя - озъбих му се аз.
- Какво е това нещо? - изломоти неясно Тори. - Защо се движи?
- Изведи я оттук - нареди Дерек.
Саймън отведе Тори навън и аз се помъчих да се успокоя, ала сърцето ми препускаше като лудо и ми пречеше да се съсредоточа. Затворих очи и тутакси усетих, че нещо се движи по стъпалото ми. Погледнах надолу и видях как костеливите пръсти се протягат да ме уловят за крака.
Дръпнах се назад. Една мръсна ръка, покрита с дрипи, се протегна, костите на пръстите драскаха по вестника на пода, докато трупът се опитваше да се оттласне напред, но бяха твърде раздробени и не успяваха да се задържат. Как изобщо бе в състояние да се движи? Но се движеше. Също като прилепите, сантиметър по сантиметър, той се приближаваше към мен.
- Ти го повика - каза Дерек. - И сега се опитва.
- Нищо не съм повикала.
- Все някак си го призовала и сега се мъчи да те намери.
Съсредоточих се, но още при първия допир до крака ми аз се дръпнах бързо встрани. Нещото се спря, черепът му потрепери и щом се обърнах на другата страна, празните хралупи на очите му последваха движението ми, сякаш ме наблюдаваха.
- Ще трябва да го освободиш - заяви Дерек.
- Опитвам се.
- Опитай по-настоятелно.
Стиснах очи и мислено си представих трупа. Видях, че духът е заклещен вътре в него и започнах мислено да го измъквам...
- Съсредоточи се - прошепна Дерек.
- Правя го. Но ако млъкнеш.
Трупът спря, сякаш ме чу. После протегна ръка напред, невиждащ, търсещ. Докосна крака ми и пръстите си запроправяха път към коляното ми. Преодолях желанието си да се отдръпна. Трупът имаше нужда да ме открие и аз го оставих. Не му обръщах внимание, а се съсредоточих върху.
- Какво направи предишния път? - попита Дерек.
Вторачих поглед в него.
- Опитвам се да помогна - обясни той.
- Ще ми помогнеш много повече, ако млъкнеш.
Той срещна погледа ми.
- Трябва да го освободиш, Клоуи. Няма начин някой да не е чул писъците му, така че имаш най- много пет минути преди да нахлуят вътре и да видят как трупът пълзи.
- Така ли мислиш да ми помагаш?
- Не исках.
- Вън.
- Аз просто.
- Вън!
Той отстъпи. Затворих очи и си представих скелета със заключения вътре дух.
Един костелив пръст докосна оголената кожа между ризата и колана на джинсите ми, аз подскочих и вперих очи натам; черепът бе на сантиметри от лицето ми - той залиташе и се поклащаше.
Острата му коса се допря до гърлото ми и аз изстенах. Трупът остана неподвижен. После черепът се приближи още повече. Усещах мириса му -леката воня на смърт, която не бях забелязала преди, накара стомаха ми да се свие, а мисълта, че в разлагащия се труп има някой .
Той се приближи още малко.
- Спри. М-моля те, спри.
Той спря. Останахме да стоим така - око до очна кухина, - докато аз започнах бързо да вдишвам и издишвам, като се стараех да не поемам вонята му твърде надълбоко.
Чаках следващата стъпка, ала такава не последва.
Бях му казала да спре и той бе спрял.
Спомних си мрачните стари картинки в Интернет, на които се виждаше как некроманти предвождат армии от мъртъвци. Спомних си и книгата за способностите на некромантите, дадена ми от д-р Давидоф.