Способността да общуваш с мъртвите. Способността да ги вдигаш от гроба. Способността да ги контролираш.
- О-отстъпи назад - казах аз. - М- моля те.
И той отстъпи бавно, докато потракваше със зъби. От гърдите му се изтръгна гърлен звук. Ръмжене.
Коленичих.
- Легни, моля те.
Скелетът легна и повдигна глава към мен, черепът му се заклатушка наляво-надясно като глава на змия, а ръмжането му се превърна в съскане. Като чух съскането, надникнах в черните дупки, където са били очите му и видях омраза. Неприязънта се излъчваше на талази от трупа. Той ми се подчиняваше, не защото го искаше, а защото трябваше. Това бе поробен дух, призован от некромант, натикан в дребния скелет, принуден да го кара да се движи, за да се подчини на волята на своя господар.
Преглътнах тежко.
- С-съжалявам. Не исках да те викам. Не се и опитвах дори.
Той изсъска и продължи да поклаща глава, сякаш не копнееше за друго, освен да ми покаже каква е смъртта.
- Толкова съж.
Преглътнах думите си. Уловеният в капан дух не се нуждаеше от извинения. Имаше нужда от свобода. Затворих очи и се съсредоточих, за да го освободя, което ставаше далеч по-лесно без трупа, пълзящ по краката ми.
Щом си представих как издърпвам духа навън, тракането мигновено престана и аз погледнах към него с мисълта, че без да искам съм му наредила да пази тишина. Ала трупът бе рухнал неподвижен в краката ми.
Духът си бе отишъл.
Уморено си поех дъх, потърках лицето си с длани и вдигнах поглед -фигурата на Дерек бе изпълнила отвора на вратата.
- Ако мислиш, че някой може да ни е чул, трябва да си грабваме багажа и да изчезваме - заявих аз със забележително твърд глас. - Ще оставим трупа тук, за да го намерят и да го погребат.
Докато говорех, хрумна ми шантавата идея, че Дерек може да се е впечатлил от начина, по който се бях справила. Но той стоеше и мълчаливо опипваше драскотината на бузата си.
- Извинявай много - казах. - Паникьосах се, когато ти.
- Дадох ти възможност да се махнем от тук. Казах, че ако това - и той махна с ръка към трупа - е проблем за теб, ще отидем да се скрием другаде.
- Мислех, че няма да е проблем, щом не призовавам някой дух.
- Но го направи.
- Аз спях, Дерек.
- Какво сънуваше?
Спомних си и замръзнах на място.
- Сънувала си, че го призоваваш, нали?
- Аз. аз не исках. - разтърках лицето си. - Хората не могат да контролират сънищата си, Дерек. Ако ти можеш, значи наистина си по-умен от останалите.
- Разбира се, че не мога. Но ситуацията беше лоша - ти се намираше в близост до мъртвец. Би трябвало да ти е известно какво ще стане, след онова, което преживя в подземието?
Знаех го, особено след случката с прилепите. Отвътре нещо ме караше да се махна, ала нямах куража да призная страховете си. Опасявах се, че ще изглеждам малодушна. Боях се да не би Тори да ми се присмее, страхувах се да не ядосам Дерек и да не разочаровам Саймън. В стремежа си да изглеждам силна, бях проявила голяма глупост.
Искаше ми се да призная грешката си и да разкажа на Дерек за прилепите. Но като видях изражението на лицето му - арогантно и нетърпящо възражения, което сякаш говореше, че той е прав, а аз съм малка тъпа лигла - тутакси се отказах от намерението си.
- Всичко ли е наред? - Саймън застана зад Дерек, като се мъчеше да види нещо над рамото му.
- Той. отиде си - отвърнах аз. - Духът.
- Това е добре, защото ми се счу, че някой идва.
- И кога щеше да ни предупредиш? - озъби се Дерек.
- Не исках да се намесвам и да прекъсна Клоуи. - Обърна се към мен. -
Добре ли си?
- Разбира се, че е добре. - Тори се появи иззад Саймън. - Тя повика това нещо, нали така? Тя трябва да ни попита дали сме добре, след като ни събуди посред нощ и ни изплаши до смърт.
- Толкова беше изплашена, че не пропусна да си грабнеш четката за коса - забеляза Саймън.
- Като оръжие, разбра ли? Аз.
Застанах помежду им.
- Не споменахте ли току-що, че някой може да ни открие? Да си грабваме нещата и да тръгваме.
- Сега пък раздаваш заповеди, а, Клоуи? - обади се Тори.
- Не, само предлагам. Ако предпочитате да не обръщате внимание, така да бъде. Останете и когато дойде някой, обяснете му защо при вас има мъртвец.
- Да - изрече някой зад мен. - Може би ти ще ни обясниш, момиченце?
В отсрещния край на стаята стоеше човек, но в мрака се очертаваше само силуетът му. Отново се обърнах към останалите, ала никой не помръдваше. Всички погледи се бяха вторачили в мен.