- Клоуи? - повика ме Саймън.
От сенките излезе един мъж. В дългата му коса имаше само няколко сиви кичура, но лицето му беше набраздено като на осемдесетгодишен старец. Очите ми
се спряха на суичъра му с логото на хокейния отбор „Бъфало Сейбърс". Хвърлих поглед към скелета на пода, извърнат към мен в достатъчна степен, че да разчета същото лого, избледняло и едва забележимо върху дрипавата му блуза.
- Клоуи? - каза той. - Така ли се казваш, малката?
- Из-звинявай - отвърнах аз. - Не исках да те призова.
Саймън скочи и застана пред мен.
- Слушай, призрако, знам, че ме чуваш. Стана случайно.
Мъжът се втурна през Саймън. Аз изписках и паднах възнак. Саймън се завъртя на място, ала Дерек го дръпна настрана.
- С кого разговаря Клоуи? - попита Тори.
- С духа, когото повика - отвърна Саймън.
- Грабвайте си раниците - нареди Дерек. - Трябва да тръгваме.
Саймън и Тори го послушаха, а Дерек проследи погледа ми, за да прецени къде е застанал духът.
- Тя не искаше да те вдигне. Извини ти се и тъй като вече си тръгваме, това няма да се повтори. Върни се в твоя свят.
Духът направи крачка напред и се взря в Дерек.
- Ти ли ще ме накараш?
- Не може - отвърнах аз. - Дори не те чува. Наистина съжалявам. Много.
Духът се завъртя към мен. Отново понечих да отстъпя, ала Дерек ме подпря с ръка в гърба и спря отстъплението ми.
- Той не може да ти навреди - прошепна Дерек. - Стегни се и му кажи да си отиде.
- Много съжалявам. - Изправих гръб и тръгнах напред. - Нямах намерение да те призовавам. Стана случайно.
- Случайно! Как пък не! Ти и твоите приятелчета си мислехте, че ще е много забавно отново да ме вмъкнете в това. това нещо. - Той посочи към трупа. - Нима си въобразявате, че не мога да се справя с хлапета като вас? Да ме събудите от съня ми! Да ме търкаляте по пода. Дошли сте тук, за да правите разни сатанински ритуали.
- Сатанински ли? Не. Н-ние.
- Чухте ли това? - обади се далечен глас. - Тук има някой.
Дерек изруга и ме избута към задната част на сградата. Саймън и Тори влетяха в стаята.
- Двама мъже - каза Саймън. - Мисля, че са ченгета. Влизат през предния.
- Към задната врата - нареди Дерек. - Бързо!
Задната врата зееше отворена. Саймън се завъртя и се отправи натам. Последвахме го.
- Хей! - викна духът след нас. - Къде си мислите, че отивате?
Дерек ме блъсна отзад, за да не спирам.
- О, не, ти не, момиченце - заяви духът. - Още не съм приключил с теб. Ще си платиш за това.
Той ме следваше по петите и сипеше заплаха след заплаха, докато ние се изнизвахме през задната врата.
- Отиде ли си? - попита Тори, когато се приближих.
Кимнах с глава и си поех дъх. Леденостуденият нощен въздух опари дробовете ми. Но не усещах студ - носех риза, новия си суичър с вдигната качулка и яке, което ми бе доста голямо. По лицето ми се стичаше пот и аз се задъхвах. Две пресечки преди това се бях отделила от групата, като си мислех, че така по-лесно ще се откопча от него. Оказах се права.
Нямахме представа кой бе дошъл да провери откъде идва шумът. Може да са били ченгета, както каза Саймън, може да са били обикновени минувачи -побързахме да се махнем, преди да имаме възможност да ги огледаме.
В момента се намирахме на някакъв паркинг между един микробус и пикап. От близкия клуб ехтеше музика. Това ме изненада - претъпкан паркинг и пълен с посетители бар толкова късно през нощта по средата на седмицата. После погледнах часовника си и видях, че още няма полунощ.
- Не биваше да изчезваш по този начин - заяви Дерек.
- Казах ви какво ще направя. Успях, нали така?
- Не можеш да.
- Успокойте се - рече Саймън. - Трябва да намерим друго място, където да пренощуваме.
- Благодарение на нея - вметна Тори.
- Клоуи не е виновна.
- Виновна е. Дори Дерек го призна.
- Той нямаше предвид.
Вдигнах ръце.
- Поемам цялата вина. Може ли вече да спрем да се заяждаме? Знам, че сте на ръба на нервното изтощение, но ако искаме да се измъкнем от.
- Ако ще започнеш да ни държиш речи колко е важно да преодолеем различията помежду си и да действаме като един, ще се метна - заяви Тори.
- Е, наистина имах подобно намерение, но ме е страх да не ме излапа някоя генетично модифицирана акула.
Саймън избухна в смях.
- „Синята бездна" - възкликна той и погледна към Дерек. - Не си го гледал. Самюъл Л. Джаксън държи реч пред група оцелели как трябва да престанат да се карат помежду си и да действат като един. По средата на речта му акулата изскача зад него и го изяжда. Най-убийствената сцена на всички времена.