Той извърна поглед, стисна зъби и каза:
- Аз също се мъчех да ти помогна. Но получих това - и той ми показа драскотините по лицето си.
- Защото като се събудих, някакво момче ме бе притиснало към пода! Знам, че ме предпазваше от това да не видя зомбито, което пълзеше по мен. Добре измислено, но лошо изпълнено. После пък съвсем изгуби търпение и започна да раздаваш заповеди.
- Опитвах се да помогна.
- И какво щеше да стане, ако бях постъпила с теб по начина, по който ти постъпваш с мен? Ако ти бях викала и бях настоявала да свършиш с Промяната, преди да ни заловят?
Той отново погледна встрани.
- Аз. За онази нощ. Не съм казал. - Той изправи рамене. - Трябва да се връщаме. Саймън ще се тревожи за теб.
Изминахме двайсетина крачки в мълчание, аз вървях след него. Когато сви рамене, разбрах, че мислите му отново се върнаха към случилото се и започнах да се моля да го забрави. „Моля те, забрави. "
Той се извъртя с лице към мен.
- Другия път, когато ти кажа да не мърдаш, ще ме слушаш.
- Аз не съм куче, Дерек.
Мъчех се да говоря спокойно, но челюстта му се напрегна и зелените му очи замятаха мълнии.
- Може и да не си, но явно имаш нужда някой да се грижи за теб, а аз вече се уморих.
- Тогава недей.
- Недей какво?
- Нали се разбрахме да не се заяждаме?
Лицето му потъмня.
- Това не е.
- Сърдиш се на себе си и си го изкарваш на мен.
Исках да разговаряме разумно, ала той избухна и ми се нахвърли толкова внезапно, че аз отстъпих назад и се блъснах в телената ограда.
- Сърдя се на теб, Клоуи. Не ме дочака. Попадна в беда. Наложи се да те спасявам.
Той продължаваше да се приближава към мен. Аз се притиснах към оградата и мрежата изскърца от тежестта ми.
- Престани вече - каза той. - Непрекъснато отстъпваш и ме гледаш по този начин.
- Сякаш ме плашиш ли? А може би наистина се страхувам.
Той отстъпи така внезапно, че потрепери, но бързо се овладя, а изражението на лицето му. За миг и то се промени, и отново ме погледна с мрачно недоволство.
- Никога няма ще те нараня, Клоуи. Трябва да го знаеш. - Той млъкна. Направи пауза. После се обърна и започна да се отдалечава. - Друг път сама ще се оправяш. Уморих се да се грижа за теб.
Искаше ми се да го последвам, да му крещя, че не съм го молила да се грижи за мен, че грижите му не са ми нужни, че не ги желая. Не и на такава цена - да се гневи, да се обвинява, да се презира.
В очите ми се появиха сълзи. Премигах, за да ги отпъдя и го почаках да се отдалечи на достатъчно разстояние. Едва тогава го последвах по пътя, който щеше да ме отведе при Саймън.
Тори беше вече там. Не каза и дума за онова, което се случи, сякаш ако проговори, би било равносилно на това да ми се извини, задето ме заряза.
Никой от нас нямаше желание да говори. Бяхме твърде изморени и ни беше
студено. Бяхме се настанили в една ниша в стената. Мястото беше сигурно, ала северният вятър духаше право в нас. Сгушихме се до стената, загърнахме се с тънките одеяла и се опитахме да заспим.
Събуди ме аромат на пържени наденички с яйца и аз стисках очи, за да задържа приятния сън със съзнанието, че когато ги отворя, ще имам късмет, ако получа натъртена ябълка и енергийно блокче за десерт.
- Стани и се усмихни - прошепна ми някакъв глас.
Прошумя хартиена торба. После в ноздрите ми нахлу аромата на пържените наденички. Отворих очи и видях Саймън да размахва хартиен плик с познатото лого току под носа ми.
- Макдоналдс?
- Шшшшт.
Саймън посочи към Тори, която още похъркваше до мен, после тихо се измъкна от нишата, като ми направи знак да го последвам.
Отведе ме в една уличка, където висеше пожарна стълба, и той ме повдигна на нея. Качихме се на покрива на триетажна сграда.
Отидох до ръба и погледнах надолу. На изток имаше парк, който блестеше от утринната роса, а отвъд него изгряваше слънцето и оцветяваше небето в розово.
- Красиво, нали? - възкликна Саймън. - Снощи паркът не бе съвсем безлюден, иначе щяхме да пренощуваме там. - Той остави торбата и напитките в краката си. - Е, става ли за закуска? Имам предвид покрива?
Отново погледнах към парка. След изминалата нощ мястото ми се стори по-хубаво от който и да е луксозен ресторант. Това беше най-милото нещо, което някой бе правил за мен.
- Идеално е - казах аз. - Благодаря ти.
- Така е. Ако не беше идеално, щях да обвиня Дерек.
- Дерек ли?
- Той предложи да се качим тук и ми помогна да смъкнем стълбата. Но закуската бе моя идея. Снощи минахме покрай „Мики Ди" и аз си рекох, че една кротка закуска, без караници и заяждания, ще ти се отрази добре.