Дерек е избрал мястото? Дали не се е надявал, че утринното слънце ще ме заслепи и аз ще полетя от ръба на покрива чак долу?
- Палачинки или наденичка? - попита Саймън, когато се настаних.
- Ти какво предпочиташ?
- Аз си имам закуска - и той вдигна нагоре увития си в хартия сандвич. - Мислех да ти купя и двете и онова, което остане, да го дадем на Дерек. Щом той е наблизо, никаква храна няма да хартиса.
Взех сандвича.
Той вдигна в ръце и двете чаши.
- Портокалов сок или млечен шейк с ягоди?
- Не мислех, че можеш да си купиш млечен шейк толкова рано сутринта.
- Аз мога - ухили се той.
Взех чашата от ръката му и той се усмихна още по-широко.
- Знаех си, че ще избереш точно това.
- Благодаря. Това - и аз размахах пликчето с храната - е наистина много вкусно.
- Напълно си го заслужила след неприятната нощ. Между другото, бузата ти е порязана. Трябва да почистим раната. Знам, че Дерек доста ти се скара снощи и то не един път.
- Всичко е наред.
- Не, не е. Да те напада, задето си вдигнала онова зомби? Беше прекалено, дори за него. Той беше.
- По-груб от обикновено?
- Аха. Мисля, че е защото започва да се променя - или пък защото още не е станало, - във всеки случай това не е причина да ти се нахвърля, не и след онова, което ти направи за него.
Вдигнах рамене и засърбах млечния шейк.
- А случилото се онази нощ, когато остана при Дерек по време на
Промяната му. - Саймън поклати глава. - Не знам как си успяла да запазиш хладнокръвие. Да го намериш в такова състояние, без дори да имаш представа, че е върколак!
- Досещах се.
Саймън отхапа от сандвича си и започна да дъвче, после вдигна поглед към небето и рече:
- Исках да ти кажа. Особено след като той те накара да си признаеш, че виждаш духове. Поспорихме; както винаги, победи той. Но ако знаехме, че ще го видиш в това му състояние, щяхме да те предупредим. Въпреки че знам какъв е, не съм сигурен дали бих се навъртал около него, още по-малко да му се притека на помощ. Иска се кураж. - Той ме погледна в очите. - Иска се голям кураж.
Убедена съм, че в този миг съм станала аленочервена. Извърнах поглед встрани и се съсредоточих върху сандвича.
- Високо оценявам онова, което направи за него, Клоуи. Дерек също, въпреки че най-вероятно не ти го е казал.
Преглътнах хапката си и минах на друга тема:
- А баща ти. Никога не си ми разказвал как точно е изчезнал.
Той се засмя.
- Стигат ти толкова приказки за Дерек, а? За жалост, той е в основата на цялата история. Стана точно след като счупи гръбнака на онова хлапе.
Когато излезе статия за случилото се в градския вестник, татко реши, че е дошло време да се преместим. Сигурно е знаел, че групата „Едисън" се опитва да ни открие. Трябваше веднага да заминем. Но.
Саймън отчупи загорялото крайче на сандвича си.
- Правили сме го много пъти. При първия знак, че се задават неприятности, си събирахме багажа и се премествахме на друго място. Двамата с Дерек не знаехме защо става така и все хленчехме. – Саймън млъкна, после отново заговори: - Не, само аз хленчех. Тъй като е бил отгледан в онази лаборатория, Дерек бе щастлив където и да е, само и само да сме тримата заедно. Аз мразех да се местим от едно място на друго. Тъкмо си намерех приятели, или сформирахме спортния отбор, или срещнех някое момиче.
- Познато усещане. Е, с изключение на момичетата, разбира се.
- Да, но се обзалагам, че ти никога не си мрънкала. Ти си като Дерек. Правите онова, което е най- правилно. Аз мрънках и се оплаквах, а татко все се мъчеше да ми осигури удобства. Онзи ден имахме баскетболна среща и бях много въодушевен, затова, когато татко видял статията във вестника, отишъл при Дерек. Помолил го да не ми казва, че след часовете ще ни посрещне и ще заминем. Но така и не се появи.
- И оттогава не си го виждал?
Саймън поклати глава.
- Прибрахме се, видяхме, че багажът е натоварен в колата, а ключовете са в кухнята. Той си беше взел портфейла, или пък портфейлът му е бил в джоба, когато, каквото там е станало.
- Подозираш, че е отвлечен, така ли?
- Нямам представа. Дерек не можа да открие чужда миризма в къщата. Всичко изглеждаше така, сякаш татко просто си е тръгнал, което е изключено. Дерек искаше да избяга.
Пак аз обърках нещата. Мислех си, че трябва да има някакво логично обяснение - може би Дерек бе разбрал погрешно думите на баща ни. На другата сутрин се отказах и двамата заминахме. Но бе твърде късно.