Заловиха ни на следващия ден.
- Групата „Едисън" ли?
- Излъгаха ни, че са от социалните служби. Ние им повярвахме. Върнаха ни обратно у дома, за да проверят дали татко не се е прибрал и когато не го намериха, заявиха, че трябва да бъдем настанени в дом за групово пребиваване, докато нещата се изяснят. Казаха, че след като сме били родени в Бъфалоу, трябва да ни настанят там. Което би трябвало да ни подскаже, че става нещо странно, но тогава не се замислихме. Така се озовахме в Лайл Хаус.
Саймън продължи да говори - обясни ми, че прибягнал до специалните заклинания, с които баща му го е учил да открива изчезнали хора, ала без успех. С помощта на компютрите в библиотеката Дерек направил издирване по името на баща им, ала не открил нищо.
- А сега, когато всички подробности около групата „Едисън" се изясниха, когато се разбра, че Лиз, Брейди и Амбър са били убити. – той погледна към паркинга за автомобили, - започвам да си мисля, че само си губим времето. Че него го няма. Че са го убили.
- Но леля Лорън бе убедена, че групата „Едисън" не е замесена в изчезването на баща ти. Беше сигурна, че той още е жив. Сещаш ли се за някое друго място, където може да е? Не познаваш ли някого, който би могъл да знае нещо повече?
- Мислех си да се върна в Олбъни, за да разговарям с хората, с които е работил, със съседите ни, с някого, който може би е видял нещо същия ден.
- Бихме могли да го направим. Разполагаме с достатъчно пари.
- Дерек не иска.
- Предпочита да остане тук ли? - Това не беше типично за Дерек.
- Не, просто не вижда смисъл да се връщаме и казва, че със сигурност е доста рисковано. Но има един човек, при когото бихме могли да отидем. Приятел на баща ми. Андрю Карсън. Живее в покрайнините на
Ню Йорк. Татко казваше, че ако някога изпаднем в беда и него го няма, да отидем при Андрю.
- Обадихте ли му се? Може би знае нещо за баща ти.
- Тъкмо там е проблемът. Татко вкара номера му в мобилните ни телефони, но когато ни хвърлиха в Лайл Хаус, ни ги взеха. Ние знаем името му и къде живее - неведнъж сме му ходили на гости. Ала когато се опитахме да го потърсим в компютъра, не открихме нищо.
- Номерът му може да не фигурира в телефонния указател. Или пък използва друго име.
- Или вече не е там. За последно го видяхме преди няколко години. Двамата с татко се скараха.
- В такъв случай може би не бива да се свързвате с него.
Саймън смачка хартията от сандвича си.
- Не беше точно караница. По- скоро недоразумение. Татко и Андрю продължаваха да се чуват, просто престанахме да му ходим на гости. Но той си остана човекът, на когото трябваше да се обадим в случай на нужда. Така че, на всяка цена трябва да отидем при него, както казва и Дерек. Аз просто. не съм готов да се предам и да се откажа да търся татко. Но след като двете с Тори сте с нас, а твоята снимка е разпространена навсякъде, Дерек е готов да купи автобусни билети за връщане.
- Да намерим друго решение, какво ще кажеш? Аз трябва да се махна от Бъфалоу. Говори с вашия приятел. Двете с Тори можем да заминем и да намерим Андрю, а вие с Дерек ще.
- Не. Нямам доверие на Тори, особено след онази нощ. Дерек също няма да е съгласен.
Не бях толкова сигурна. Можеше да се възползва от случая, за да се отърве от мен.
Саймън продължи:
- Дори да не е убийца, Тори е безотговорна и повърхностна. Много по-зле е от мен, което ще рече изключително повърхностна. Ще намерим друг начин.
През по-голямата част от деня и Дерек, и Тори страняха от мен, сякаш бях заразна. Саймън също се бе запилял нанякъде. Тръгна с Дерек за библиотеката, за да се опитат да открият баща си или неговия приятел Андрю. Тори се помъкна с тях, а аз останах да ги чакам в една хубава усойна уличка, която Дерек бе избрал за мен. Саймън ме снабди със списание за кино, закуска, четка за коса и сапун и ми обеща, че като се мръкне, ще ме заведат на баня.
Беше вече следобед, когато чух нечии стъпки по уличката и скочих, за да посрещна Саймън. Макар Дерек да беше по-едър, тъкмо Саймън вдигаше толкова шум. Дерек повишаваше тон само, когато.
Иззад ъгъла се появи начумереният Дерек.
... когато беше бесен.
В ръката си държеше навит на руло вестник, който насочи към мен сякаш бях кученце, изпишкало се на килима.
- Лоша Клоуи - измърморих аз.
- Моля?
Бях забравила за свръхразвития му слух.
- Лоша Клоуи - посочих към навития вестник и махнах с ръка. - Стига вече с това.