- Мислиш, че е смешно?
- Не, мисля, че е отегчително.
Той разгъна вестника. В най- долния ъгъл на първата страница имаше заглавие: „Забелязано е изчезнало момиче", беше поместена и моя снимка.
Отминах краткия текст и се зачетох в продължението на вътрешните страници.
Беше се случило предишната нощ, когато Дерек ми крещеше след сбиването с момичетата на улицата. Прозорците наоколо може и да са били тъмни, ала гласът на Дерек бе привлякъл вниманието на някаква жена, която ни е наблюдавала от прозореца на апартамента над магазина. Тя забелязала „момиче със светла коса и червени кичури" и „едър тъмнокос мъж", който и крещял. Така че сега полицията работела по друга версия - не съм избягала, а съм станала жертва на отвличане.
- Е? - попита Дерек.
Внимателно сгънах вестника, без да вдигам поглед към него.
- Май не трябваше да ми крещиш на публично място.
- Моля?
- Това е привлякло вниманието и. Как ме навикваше.
- Не, вниманието и е било привлечено от косата ти. Ако си беше вдигала качулката, както ти казах.
- Разбира се. Грешката е изцяло моя. След като едва не ме
обезобразиха, как така не съм усетила, че нападателката ми е дръпнала качулката? Лоша Клоуи!
- Това някаква шега ли е?
Вдигнах поглед към него.
- Не, не е никаква шега. Проблемът е сериозен. Шегата е тук - и аз посочих двама ни с ръка. - Цял ден се мусиш и се цупиш.
- Цупя ли се?
- Само гледаш как да ме объркаш и да ми спретнеш поредния скандал -любимия ти начин да минава времето. Не можа просто да дойдеш и спокойно да ми кажеш, че имаме проблем, който трябва да обсъдим. Какво му е смешното?
- Ти си мислиш, че изпитвам удоволствие от.
- Нямам представа от какво изпитваш удоволствие, ако изобщо изпитваш удоволствие от нещо. Но добре знам какво искаш. Да си отида.
- Моля?
- Изпълних си задачата. Измъкнах Саймън от Лайл Хаус. А половинчатите ти усилия да ме намериш, само и само да угодиш на
Саймън.
- Половинчати ли?
- Появяваш се след часове. Оставяш скрито съобщение. Идваш веднъж на ден. Да, точно така, половинчати.
- Не си права. Попитай Саймън. Тревожех се.
- Убедена съм, че си се преструвал добре. Но за жалост аз те открих и,
което е още по-лошо, мъкнех и Тори със себе си, а на всичкото отгоре са обявили награда за главата ми. Така че, време е да пуснеш резервния си план в действие. Превърни живота ми в ад, за да изчезна доброволно от компанията ви.
- Никога не бих.
- Не, няма да успееш - погледнах го в очите аз. - Защото нямам намерение да изчезна, Дерек. Ако ти създавам чак такова неудобство с присъствието си, имай смелостта да ми го заявиш право в лицето.
Оставих го и тръгнах.
Но не стигнах далече. Сблъсках се в Саймън и Тори, а Дерек ни настигна. После захвана своята си песен. Не каза направо, че трябва да се махна - все още имаше над какво да поработи по тази идея. Ала новите събития току-що му бяха дали възможността, от която се нуждаеше, за да убеди Саймън, че е време да посетят приятеля на баща им. Автобусът потегляше в четири часа. Но най-напред трябваше, разбира се, да се погрижат за маскировката на бегълката, която струваше половин милион долара.
Дерек ме заведе в тоалетната в парка, който бях видяла от покрива. Постройката беше заключена и зазимена, ала той с лекота преодоля ключалките и ме вкара вътре. Увери се, че водата не е спряна и стовари на плота кутия с боя за коса.
- Трябва да я боядисаш - посочи към косата ми той.
- Ще държа качулката си.
- Вече опита.
Той излезе навън.
Напрягах очи, за да мога да виждам на мизерната светлина, идваща от малките мръсни
прозорчета. Трудно разчитах упътването, но правилата наподобяваха тези на червената боя, която бях ползвала, така че я нанесох по същия начин. Не знаех какъв цвят бе избрал Дерек. Изглеждаше ми черен, но и червената боя ми изглеждаше по същия начин. Престанах да мисля за цвета и едва когато отмих боята от косата си и се погледнах в огледалото.
Косата ми беше чисто черна.
Бързо отидох до вратата и я отворих, за да се видя по-добре. После пак се върнах пред огледалото.
Черна. Не блестящо черна като косата на Тори, а безинтересна и мътно черна.
До този миг никога не се бях вълнувала за прическата си. Бях отрязала дългата си права коса до раменете на пластове, от което тя изглеждаше разчорлена като на бездомно дете. Най-лошото нещо, което можех да кажа за нея, бе, че ме правеше да изглеждам "сладка" - нещо, на което едно петнайсетгодишно момиче не държи твърде много. Но с черната коса не изглеждах никак сладка. Сякаш бях кълцала косата си със захабена ножица.