Никога не носех черно, защото то сякаш изцеждаше и последната капчица цвят от и без друго бледото ми лице. Сега видях, че има нещо още по-лошо от това да облека черна риза.
Приличах на фен на готиката. На болен фен - блед и с дълбоко хлътнали очи.
Приличах на мъртвец.
Приличах на некромант. Като онези отвратителни картинки в Интернет.
Сълзи бликнаха в очите ми. Премигах, за да ги отпъдя, взех един парцал и несръчно се опитах да разнеса остатъка от боята върху белезникавите си вежди, като се молех да се получи.
Зърнах влизащата Тори в огледалото. Като ме видя, тя застина на място.
- О! Господи!
По-добре да ми се беше присмяла. Ужасеното и лице, после съчувствието, заменило ужаса и, ми подсказаха, че положението е изключително лошо.
- Казах на Дерек да ме остави аз да избера цвета - простена тя. -Казах му.
- Хей! - повика ни Саймън. - Има ли голи?
Той отвори вратата, видя ме и премига с очи.
- Дерек е виновен - започна Тори. - Той.
- Моля те, недей - казах аз. - Нека не се караме.
Саймън хвърли поглед през рамо, когато Дерек влезе.
- Какво? - попита Дерек. После ме погледна. - Хм!
Тори ме избута навън през вратата и като минаваше покрай момчетата, просъска към Дерек:
- Боклук.
Щом излязохме навън, тя каза:
- Поне сега знаеш, че никога не бива да си боядисваш косата в черно. Преди две години позволих на една приятелка да ме изруси. Получи се почти толкова зле, както и сега с теб. Косата ми заприлича на слама и .
И двете с Тори се впуснахме в истории за коси и прически.
Оставихме различията си настрана и когато се качихме на автобуса, вече си лакирахме ноктите - аз на нея, тя на мен.
Или пък не беше така.
Тори наистина се опита да ме разведри. Ситуацията предизвика у нея повече съчувствие, отколкото през онази нощ, когато мъртвецът се опитваше да лази по мен. Но колкото повече се приближавахме към автобусната спирка, толкова повече тя помръкваше, което съвпадна с разпаленото обсъждане на нашето финансово положение - с какви пари разполагаме, колко ще струват билетите, ще трябва ли отново да използвам кредитната си карта.
Използвах я пак. Дерек каза, че така е добре - след като заминаваме, нека си мислят, че още сме в Бъфалоу Макар че не очакваше картата ми още да е валидна. Но беше. Според мен бе напълно логично. От банката или от полицията може да са посъветвали татко да я блокира, ала той никога не би ме лишил от единствения ми източник на средства, дори от това да зависеше връщането ми у дома.
Замислих се за него - колко ли се тревожи и какво ли прави сега.
Изпитвах голямо желание да му се обадя, ала знаех, че не мога. Така че, продължих да си мисля за него и за леля Лорън, от което се почувствах ужасно.
За да отклоня мислите от семейството си, аз се съсредоточих върху своите другари по съдба. Знаех, че липсата на пари потиска Тори. Затова се опитах да и дам две стотачки. Сгреших. Тя ми се нахвърли и когато стигнахме до автогарата, отново не си говорехме.
Саймън и Тори купиха билетите. Очаквах да им направят забележка -момиче и момче без придружител купуват еднопосочни билети до Ню Йорк, -ала нямаше никакви коментари. Вероятно нямаше проблем да пътуваме сами. Бяхме достатъчно възрастни.
Не че някога бях пътувала сама. Дори на градските автобуси не се качвах без придружител. Това ме подсети за хората, с които пътувах най-често - леля Лорън и татко. Престанах да се тревожа за тях и мисълта ми се прехвърли към още един важен човек в моя живот: Лиз.
Лиз бе казала, че може да ме намери, но аз бях сигурна, че е искала да каже „в Бъфалоу". Колко ли време ще ме търси? Ще мога ли да я призова, без да държа зеления и суичър в ръка. от стотици километри разстояние? Ще трябва много да се постарая, а това не бе лишено от риск.
Вероятно се бе прибрала в отвъдното. И, може би, така бе най- добре. Но при мисълта, че никога повече няма да я видя, помръкнах повече и от Тори и когато автобусът пристигна, настроението ми бе по - черно и от боядисаната ми коса.
Саймън бе отишъл да вземе сода за из път. Тори вече бе на изхода на автогарата. Понечих да нарамя раницата на гърба си, ала Дерек я грабна и я метна на своето рамо, което би било много хубаво, ако не бях сигурна, че той просто искаше да побързам.
- Престани да се цупиш - каза той и тръгна редом с мен. - Какво толкова, коса.
- Не е. - и млъкнах. Защо ли си правех труда?
Саймън притича и се нареди на опашката. Подаде ми бутилка „Д-р Пепър".