Образът на Брейди затрептя, после се сви като картина на телевизионен екран, когато издърпаш електрическия кабел от контакта. Блесна бяла светлина и него вече го нямаше. Стори ми се, че на вратата се почука, ала не можех да помръдна -взирах се в пространството, където допреди малко беше образът на Брейди.
Вратата се отвори, влезе д-р Давидоф и ме намери залепена за стената.
- Клоуи?
Залитнах напред, като потърквах предмишниците си.
- Клоуи?
- П-паяк - посочих към леглото. - П-пропълзя ей там.
Д-р Давидоф подтисна усмивката си.
- Не се страхувай. Ще изпратя някого да почисти, докато ни няма. Отиваме на разходка. Време е да направиш една истинска обиколка и да получиш истински отговори.
Докато вървях след д-р Давидоф надолу по коридора, се опитвах да се отърся от мислите си за онова, което се случи в стаята ми. Бях некромант: моята единствена специалност бяха духовете. Така че, онова сигурно беше дух, независимо колко силно инстинктите ми се съпротивляваха срещу подобна вероятност. Единственото, в което бях сигурна бе, че никак не бързах да се върна отново там.
- Е, Клоуи. - д-р Давидоф спря и забеляза как търкам настръхналата кожа на ръцете си. - Студено ли ти е? Ще наредя да включат отоплението в стаята ти. За нас е много важно да се чувстваш удобно.
Продължихме разходката си.
- Но не става въпрос само за физическо удобство, нали? - додаде той. -Душевното удобство е също толкова важно, та дори повече. Чувството за сигурност. Знам, че си разстроена и объркана и че когато отказахме да отговорим на въпросите ти, ти се почувства още по-зле.
Горяхме от желание да видим местата, които фигурираха в списъка ти.
Не беше отсъствал дълго, така че не беше успял да посети местата, които му описах и които бяха разположени на километри от тук. Знаех много добре какво е искал да провери: дали Рей ще потвърди разказа ми. Ще го
потвърди. Тя не знаеше къде е сборният ни пункт, бях и казала само, че по-късно момчетата ще се срещнат с нас.
Д-р Давидоф отвори една врата в дъното на коридора. В нея беше охранителният център и стената бе покрита с плоски монитори. Младият мъж, който седеше на стола, се извъртя, сякаш бе сгащен да се рови в порнографски сайтове.
- Защо не отидеш да си вземеш кафе, Роб? - попита д-р Давидоф. - Ние ще поемем дежурството ти.
Когато охранителят излезе, той се обърна към мен.
- По-късно ще разгледаш останалата част от сградата. Засега - той махна с ръка към екраните - смятай това за предварителна обиколка.
Нима си мислеше, че съм толкова глупава? Знаех какво искаше да направи: да ми покаже колко добре пазено е това място, в случай че планирам още едно бягство. Ала в същото време ми предоставяше възможност да разбера срещу какво се изправям.
- Сама виждаш, че в стаята ти няма камера - каза той. - Нито в останалите спални. Само в коридора.
Две камери в коридора, по една във всеки край. Хвърлих поглед към другите екрани. Някои прехвърляха образа от една камера на друга, като даваха изглед от всички възможни ъгли към коридорите и входовете. Две от тях показваха лабораториите - в тях нямаше хора, а светлината беше мъждива, вероятно защото бе неделя.
Върху бюрото се мъдреше монитор от по-старите модели, от който излизаха кабели във всички посоки, сякаш бе инсталиран набързо. Малкият екран бе черно-бял и показваше помещение, подобно на склад - всички кашони бяха избутани встрани, покрай стените. Зърнах гърба на момиче, седнало в пуф- кресло.
Беше потънала в него, протегнала обутите си с кецове крака до конзола за игри, къдриците и падаха върху облегалката на креслото. Приличаше на Рей. А може би беше друго момиче, което ми показваха, за да ме убедят, че тя е добре, че си играе, че не я държат заключена, че е спокойна.
Момичето в пуф-креслото се протегна да си вземе газираната напитка и тогава видях лицето и. Беше Рей.
- Да, Рей ни каза, че тази игра отдавна е излязла от мода. Ала когато обещахме да я заменим с игра последен модел, тя отказа.
Докато говореше, той не откъсваше поглед от екрана. Изражението на лицето му излъчваше... привързаност. Колкото и да бе странно, думата, която той бе използвал по отношение на Дерек, тук пасваше отлично.
Щом се обърна към мен, лицето му се промени, сякаш казваше: „Много те харесвам, Клоуи, но ти не си Рейчъл." И аз. се смутих. Дори малко се засегнах, сякаш част от мен все още искаше да му се харесам.
Той посочи към екрана.
- Както сама виждаш, не бяхме готови да ви приемем тук, деца, но се приспособяваме. Няма да стане уютно като в Лайл Хаус, но вие петимата ще се чувствате удобно, може би дори по-удобно, отколкото в дома, тъй като ще избегнем всяка погрешна интерпретация на фактите.