- Ти върви - отвърнах аз. - Седни до него.
- Не-е. Добре съм си.
- Наистина, аз.
- Клоуи? - Той ме погледна в очите. - Отивай.
После гласът му омекна.
- Нали?
Кимнах с глава и тръгнах.
Заспах и ми се присъни Дерек - онова, което бе споделил с мен, както и нещата, които полудемонът бе казал за него и за другите върколаци. Сънувах и леля Лорън сред апаратура и епруветки, която казваше, че иска да подчини Дерек като куче, както и Брейди, който пък ми разказа как леля Лорън се опитала да го накара да обвини Дерек за боя помежду им.
Връхлетяха ме спомени и водовъртеж от образи, когато внезапно някой ме разтърси. Събудих се и видях, че автобусът е спрял. Дерек стоеше на пътеката и се протягаше към мен над Саймън, който спеше.
Тъкмо да попитам какво става, когато погледнах към Дерек и всичко ми се изясни. Очите му светеха, а кожата му блестеше от пот; косата му бе мокра и сплъстена. Усещах парещата му длан през блузата си.
Скочих на крака.
- Ти си.
- Да - прошепна той. - Намираме се близо до Олбъни. Тук е паркингът за тежкотоварни камиони. Трябва да сляза.
Протегнах ръка да събудя Саймън, ала Дерек ме спря.
- Просто исках да ти кажа, в случай че не се върна. Всичко ще е наред.
Ще се срещнем у Андрю.
Грабнах суичъра и якето си.
- Идвам с теб.
Бях сигурна, че ще се противопостави, но той само кимна с глава, извърна лице встрани и измърмори:
- Аха. Добре.
- Ти тръгвай - казах. - Аз ще говоря с.
Хвърлих поглед към Саймън, но нямаше нужда Дерек да ми казва да не го будя. Щеше да е по-добре, ако уведомя някого, който няма и да си помисли да ни проследи - Тори. Направих го и побързах да настигна Дерек.
Догоних го в края на гората до спрелия камион.
- Трябва да навляза колкото е възможно по-навътре - заяви той. -Стъпвай в следите ми. Кално е.
Ухаеше на дъжд и във въздуха се носеше мразовита влага. Гниещата окапала шума се пързаляше под краката ми. В далечината лаеше куче. Дерек спря, ослуша се и кимна, сякаш да потвърди, че кучето е много далеч, после отново закрачи.
- Ако приключа с това - захвана той. - Ако видиш, че Промяната е към края си, ще трябва да изчезнеш.
Аз не отговорих и той каза:
- Клоуи...
- Няма да се превърнеш в кръвожадно чудовище, Дерек. Ще си останеш същият, но външно ще си като вълк.
- А ти го знаеш благодарение на огромния опит, който си натрупала с върколаци ли?
- Съгласна съм, но.
- Може и да си права. Татко каза, че ще стане точно така - ще си бъда аз, но във вълча кожа. Но след всичко сторено от онези хора? Та нали са си играли с гените ни? Нямам представа какво ще стане. Затова, щом моментът настъпи, изчезваш от тук, забранявам ти да се навърташ наоколо.
- Добре.
Той отново ме изгледа с трескавите си очи.
- Говоря сериозно, Клоуи.
- Аз също. Имаш право. Не знаем какво ще стане и не можем да рискуваме. Щом ти се появят кучешките зъби и опашката, ще хукна с писъци към паркираните камиони.
- Можеш да пропуснеш писъците.
- Ще видим.
Вървяхме, докато прожекторите на паркинга останаха далеч зад нас и едва се виждаха през дърветата. Луната бе покрита с облаци. Не знаехме дали е пълнолуние, или е в първата си четвърт. Не беше важно.
Промените на върколаците нямаха нищо общо с лунните цикли. Това ставаше независимо от луната и от времето - подходящо или не.
Дерек забави крачка, като чешеше ръка през ризата си.
- Ето един дънер. Седни да си починеш. Аз ще навляза малко по-навътре. Сигурен съм, че това няма да е най-приятната гледка на света.
- И преди съм я виждала.
- Но по-нататък ще става още по- лошо.
- Нищо ми няма.
Излязохме на малка полянка и Дерек свали суичъра си. Под тениската мускулите на гърба му се свиваха и разпускаха като змии, които искат да се освободят и да излязат от капана си. Бях го виждала и преди, така че не се разтревожих, но гледката ми напомняше за нещо.
- Като си помисля, може би няма да гледам. Освен ако не си донесъл други дрехи, защото този път със сигурност ще се наложи да се съблечеш.
- Правилно. Стой тук.
Той изчезна в гъсталака. Аз се обърнах с гръб към него. След няколко минути листата зашумоляха и той излезе.
- Облякох се - каза. - Обух си къси гащи. Вече си ме виждала така.
Страните ми пламнаха като си спомних, което бе глупаво от моя страна, защото да видиш момче по боксерки не е по-различно от това да го видиш по плувки. Бях виждала дори момчета по бельо, когато пощуряваха и вършеха лудории из летния лагер, втурваха се в бараките ни, а аз и останалите момичета се смеехме и дюдюкахме на воля. Ала нито едно момче в лагера не изглеждаше като Дерек.