„Щадяща"? Нямаше нищо щадящо в случилото се с Лиз и Брейди.
- Добре, значи сме част от експеримента. - казах.
- Да притежаваш необичайни способности е едновременно благодат и проклятие. Съзряването е най-трудният период за нас, защото тъкмо тогава способностите ни се проявяват. Според една от теориите на групата „Едисън" е по-добре е децата ни да не знаят какво ги очаква в бъдеще.
- Да не знаят, че притежават свръхестествени способности?
- Да. Да ги оставим да растат като обикновени хора, да се претопят в обществото на нормалните хора и да не се безпокоят за предстоящата промяна. Ти и останалите сте част от това изследване. При повечето случаи методът ни проработи. Но при други, като теб например, способностите се проявиха твърде бързо. Трябва да ви разкрием истината и да се уверим, че междувременно няма да нараните себе си, или някого другиго.
Въдворяват ни в дом за групово пребиваване и твърдят, че сме побъркани, така ли? Дрогират ни? Няма логика. Ами Саймън и Дерек, които знаят какви са? Как биха могли да са част от това изследване? Но пък Дерек очевидно бе част от него, ако казаното от Брейди е истина.
Ами онова нещо, което ни нарече „творения на д-р Лайл"? Ами Брейди и Лиз, завинаги премахнати от това „изследване"? Убити. Нима субект, който не реагира добре на „щадящата психологическа терапия", трябва да бъде убит?
Непрекъснато ни лъжеха. Нима очаквах този път да казват истината? Ако исках да чуя истината, трябваше да направя само едно и аз го правех. Търсех собствени отговори.
Затова оставих д-р Давидоф да си бръщолеви, да ми разказва за изследването, за другите деца, за това как ще ни „оправят" и за нула време ще излезем на свобода. Усмихвах се и кимах с глава, докато в същото време кроях планове.
Когато д-р Давидоф свърши с рекламата, ме отведе да видя Рей, която все още беше в помещението приспособено за игри, погълната от серията за Зелда. Той отвори вратата и ме покани да вляза, после я затвори и ни остави насаме.
- Край на игрите, така ли? - обърна се бавно към вратата Рей. - Нека само довърша.
Като ме видя, тя скочи на крака и изпусна конзолата за управление на пода. Прегърна ме, после се отдръпна назад.
- Ръката ти - каза тя. - Заболя ли те.?
- Не, превързана е. Трябваше да я позашият.
- Ох!
Рей ме разгледа обстойно и рече:
- Имаш нужда от сън, момиченце. Бледа си като мъртвец.
- Некромантските ми гени избиват навън.
Тя се засмя и пак ме прегърна, преди да се върне и отново да потъне в пуф-креслото. Въпреки дългата нощ, в която не спряхме да бягаме, Рей изглеждаше добре. Но пък Рей бе от онези момичета, които винаги изглеждат добре - съвършена чиста кожа с цвят на мед, очи с цвят на мед и дълги къдрици, които на слънчева светлина също грееха с меден отблясък.
- Издърпай един кашон. Бих ти предложила стол, но напоследък декораторите. - подбели очи тя. - Толкова са бавни. Ала след ремонта няма да можеш да познаеш мястото. Стереосистеми, дивиди, компютър столове. А още от утре ще разполагаме с Уий3.
- Наистина ли?
- Ами, да. Казах им: „Хора, щом като аз ви помагам във вашето
изследване, очаквам малко обич в замяна. А игралните конзоли само ще допринесат за това."
- Не помоли ли и за по-голям телевизор?
- Трябваше. След като се оляха в Лайл Хаус, сега ще си изпочупят краката да ни направят щастливи. Много ще ни разглезят. Ние, разбира се, сме го заслужили.
- Така е.
Тя се ухили и лицето и светна.
- Чу ли? Аз съм полудемон. Екзост-Екзустио. Най-висшата степен
огнен демон, който съществува. Страхотно, нали?
Да си полудемон наистина беше страхотно. Но да си опитна мишка, която живее на ръба на унищожението? Определено не. Колкото и да исках да и кажа истината, не можех да го направя. Още не.
Предишната нощ Рей лежеше на леглото си в Лайл Хаус и се опитваше да запали клечка кибрит с голи ръце в отчаяно търсене на доказателство, че притежава свръхестествени способности. А сега бе открила, че е особен вид полудемон. Това бе важно за Рей, макар да не разбирах защо - просто трябваше да го приема, докато получа повече доказателства, че това не е най-хубавото, което би могло да и се случи.
- И знаеш ли какво още? - попита тя. - Показаха ми снимки на майка ми. Истинската ми майка. Не и на баща ми, разбира се, който е демон. Малко е стряскащо като си помислиш. Демоните не са точно. - За първи път очите и потъмняха от тревога. Тя премигна, за да отпъди облаците. - Но д-р