- Що се отнася до това, че не съм предусетил настъпващата Промяната - излъгах. Сърбежите, треската, мускулните спазми - всичко сочеше, че Промяната започва. Аз просто. Също като теб, аз не исках да преигравам и да плаша Саймън. Мислех, че мога да се справя.
- Всички трябва да внимаваме. Особено сега, след като знаем какво са ни направили.
Вървях и усещах познатите симптоми на нарастващата паника, в онази част от мен, която не преставаше да си повтаря думите: „генетична модификация ", „неконтролируеми способности". Колко ли могат да се влошат нещата, докъде ли ще стигне всичко това, как ли.?
- Клоуи?
Блъснах се в ръката му и тогава разбрах, че е спрял и се вглежда в мен.
- Ще измислим нещо - тихо каза той. - Ще се справим.
Извърнах поглед встрани. Треперех толкова силно, че чак зъбите ми тракаха. Дерек ме хвана за брадичката и обърна лицето ми към себе си.
- Всичко е наред - каза.
Погледна надолу към мен, като продължаваше да ме държи за брадичката и да ме гледа в лицето. После ме пусна и бързо се отдалечи, като грубо изсумтя.
- Тук има нещо.
След миг аз го последвах. Когато го настигнах, той бе клекнал до една мъртва птица.
- Този повече ли ти харесва?
Аз се наведох. Трупът изглеждаше напълно нормален, сякаш птицата бе заспала. Съвестта ми позволяваше временно да върна духа вътре в това тяло. Понечих да застана на колене, ала тутакси скочих.
- Не е мъртва.
- Разбира се, че е мъртва - настоя той и я побутна с крак.
- Не, тя се дви. - изпод крилото и изпълзя трупен червей и аз се дръпнах назад. - Не можем ли да намерим труп без гратисчии в него?
Дерек поклати глава.
- Или ще е с червеи като тази, или ще е в крайна фаза на разложение. -Той се наведе и се взря в него. - В първия стадий на ларвата на мухата месарка, което означава, че птицата е мъртва от не повече от. - Страните му порозовяха и гласът му се понижи с още една октава. - Но не ти трябва да знаеш чак толкова много, нали?
- Вярно, ти си правил научен проект за тези неща, нали? - Той рязко вдигна глава към мен и аз додадох: - Саймън ми разказа, когато оглеждах трупа в изоставената сграда. Предупреди ме да не споменавам пред теб за конкурса, защото си останал на второ място.
Той изсумтя.
- Да. Не казвам, че моят проект бе най-добър, но във всички случаи, беше по-сполучлив от онази тъпотия с еко-горивото. - Той млъкна за миг и продължи: - Не това исках да кажа.
Няма нищо лошо да се занимаваш с подобни проблеми, но момчето използваше неточни научни методи. Получи гласовете на еколозите. Но аз получих наградата на публиката.
- Тъй като, очевидно, публиката е заинтересувана повече от развитието на ларвите в труповете, отколкото от опазването на околната среда.
Последва кратък смях.
- Така излиза.
- Да се върнем на нашата червива находка. Предполагам, че ще трябва да се заловя за работа и да се опитам да я превърна в немъртва.
Коленичих до птицата.
- Да започнем с. - захвана Дерек.
Аз ококорих очи и той млъкна.
- Искаш да млъкна, а? - каза той. - Щях да направя някои предположения относно, хм, тестовия процес, но предполагам, че ти и сама ще се справиш.
- Понеже нямам идея какво означава това, ще си спестя срама и благосклонно ще отстъпя тази част на теб. Но когато дойде ред да се викат духовете...
- Млъквам и те оставям да работиш. - Той седна с кръстосани крака. -Спомена, че в случая с прилепите, ти си призовавала дух, който не си можела да виждаш. Значи си призовавала не определен дух, а така, изобщо. Сега трябва да започнеш с точно определен дух. Това ще ни покаже дали можеш да вдигнеш мъртво животно, докато призоваваш духа на точно определен човек.
- Разбрах. Ще опитам с Лиз.
Помислих си, че ако ще подхождаме научно, ще трябва да имаме някакъв критерий, контролна мярка. Можех да започна с най- ниското „стъпало на способностите" си - просто да си кажа наум: „Хей, Лиз, тук ли си?"
Направих го и погледнах към птицата. Никаква реакция.
Представих си Лиз и отново я призовах. Нищо. Представих си как я издърпвам. Нищо. Опитах пак, като дърпах още по-силно и се концентрирах в нейния образ. Продължих да оглеждам птицата и да се озъртам наоколо с надеждата,
че ще получа знак от Лиз.
- Колко още да се напрягам? - попитах аз.
- Колкото се може по-силно.
Спомних си какво ми бе казал полудемонът за вдигането на зомбита от гробището, което се намираше на километри разстояние от мен. Бях убедена, че преувеличава. И все пак.