Выбрать главу

Давидоф твърди, че това не те прави лош или зъл. Майка ми ли? Казвала се e Джасинда. Не е ли красиво име?

Отворих уста да се съглася с нея, но тя продължи да бърбори развълнувано.

- Навремето е работила тук, като бащата на Саймън. Имат нейни снимки. Била е изумителна. Като модел. А д-р Давидоф казва, че дори биха могли да я открият и че ще се опитат да я намерят. Заради мен.

- Ами, осиновителите ти?

Облакът отново се спусна, този път остана по-дълго в очите и и ме накара да се почувствам зле, защото само аз можех да я сваля на земята. Първо трябваше да съобщя на Лиз, че е мъртва, после трябваше да накарам Брейди да си спомни последната вечер в дома, а накрая трябваше да напомня на Рей за родителите и. Мъчех се да намеря отговори, които да помогнат на всички ни. Не можех да и спестя жестоката истина.

Само след миг Рей каза:

- Те нямат свръхестествени способности.

- О!

- Не. Обикновени хора са. - Думите и прозвучаха неприятно. –

3 От английски Wii - петата домашна игрална конзола, произведена от Нинтендо. - Б. пр.

Казват, че когато майка ми си тръгнала оттук, скъсала всички връзки с групата. И не знам защо, но е трябвало да ме дадат за осиновяване. Д-р Ди твърди, че сигурно е станала грешка. Джасинда ме е обичала. Не би ме дала на други хора. Каза още, че онази история, която осиновителите ми бяха разказали, как майка ми не била в състояние да ме гледа, е чиста лъжа и че ако групата „Едисън" бе разбрала за осиновяването ми, щели да ми намерят родители като нас. Но когато открили следите ми, било твърде късно, затова само са ме наблюдавали отдалече. Щом разбрали, че имам проблеми, те открили осиновителите ми и предложили да ме настанят безплатно в Лайл Хаус. Обзалагам се, че са изминали седмици, преди моите хора изобщо да забележат, че не живея вече при тях и тогава са въздъхнали с облекчение.

- Не разбирам...

- Живях в Лайл Хаус близо месец. Знаеш ли колко пъти ме посетиха родителите ми? Колко пъти ми позвъниха по телефона? - Тя вдигна палеца и показалеца си и изобрази една нула във въздуха.

- Може да не са им    разрешили да те    посетят. Може    да са ти    изпращали

съобщения, които не са    стигнали до теб.

Тя сбърчи нос.

- Как така не са стигали до мен?

- Осиновителите ти не са притежавали свръхестествени способности. Ако се бяха намесили, само са щели да усложнят нещата.

Тя се замисли над думите ми и погледът и стана някак далечен. После в очите и проблесна искра - надеждата, че е станала някаква грешка, че единствените родители, които някога е познавала не са я изоставили.

Рязко поклати глава.

- Не. Правех бели    и мама с радост    се    е отървала    от мен.    - Тя впи пръсти в пуф-креслото,    после ги отпусна и    приглади с    ръка гънките върху него. - Така е по-добре. Аз съм по- добре така.

По-добре и беше да е много специален полудемон, тръгнал по нов път, отколкото обикновено момиче с обикновен живот при обикновени родители. Протегнах ръка и взех конзолата за играта

- Докъде си стигнала?

- Решила си да ме победиш, а, момиченце?

- Точно така.

Обядвах заедно с Рей. Пица. За разлика от Лайл Хаус, тук се стараеха по-скоро да сме доволни, отколкото да ни осигуряват здравословно хранене.

Може би нямат намерение да ни оставят живи?

Докато разговарях с Рей и слушах развълнувания и глас, аз се дистанцирах от усещането за болка и предателство и се изправих пред реална и твърде тревожна вероятност.

Ами ако грешах? За всичко?

Нямах никакви доказателства, че тези хора тук са убили Лиз и Брейди. Лиз бе „сънувала", че се намира в болнична стая със завързани ръце и крака. Може би е загинала в автомобилна катастрофа на път за насам. Или пък се е самоубила през онази нощ. Възможно е да са я убили по невнимание, докато са се мъчели да я озаптят.

Нима и Лиз, и Брейди са загинали съвсем случайно, след като и двамата са напуснали Лайл Хаус?

Звучеше ми неправдоподобно.

Рождената майка на Рей и бащата на Саймън са работили за групата „Едисън", но и двамата са избягали, като са взели децата субекти със себе си.

Не, тук определено нещо не беше наред. Имах нужда от отговори, но нямаше да ги получа, ако остана заключена в клетката си. Пък и нямах никакво желание отново да срещна онова нещо в стаята.

Тъкмо си го помислих и д-р Давидоф дойде да ме отведе обратно. Вървях след него по коридора и си блъсках главата да измисля някакво извинение, за да отида другаде, в друга част от сградата, и да добавя още подробности към картата, която мислено рисувах.