„Ехо, ако отидеш на мястото, където Дерек очаква да бъдеш, няма да се мъчиш да ги търсиш. Те ще те намерят."
Ами ако имат нужда от помощта ми?
„Без да искаш нокаутира една жена и вече се мислиш за Рамбо, така ли?"
Беше малодушно от моя страна да се скрия на безопасно място, ала вътрешния ми глас имаше право - ако Дерек искаше да ме намери на мястото, което ми бе посочил, най- добре да отида там и да го чакам.
Но аз наистина донякъде се чувствах като Рамбо - с нож в едната ръка и радио в другата, затъкнала фенерче на колана си, аз безшумно пълзях през гъстата гора.
„Да, но внимавай много да не се набодеш на собственото си оръжие."
Прибрах острието.
- Клоуи? - прошепна женски глас.
Извърнах се толкова бързо, че кракът ми се подхлъзна на меката пръст.
- Тори?
Вторачих се в мрака. В гората бе толкова тъмно, че различавах само силуети, които с еднакъв успех можеха да са както дървета и храсти, така и човешки същества. Пръстите ми докоснаха фенерчето, но бързо се отдръпнаха от него и аз продължих да се взирам.
- Тори?
- Шшшт. Насам, мила.
Обръщението ме накара да настръхна цялата.
- Лельо Лорън?
- Шшшт. Следвай ме.
Зърнах една фигура. Виждаше се толкова слабо, колкото се чуваше и гласът - пред мен сияеше само светлата и блуза. Аз не помръднах. Звучеше като леля Лорън и фигурата имаше нейният ръст, ала не бях убедена, че това е тя и затова не хукнах след нея, като някое малко дете, на което много му се иска да повярва на онова, което вижда, и с лекота влиза в капана.
Извадих фенерчето си и го включих, но фигурата се стрелкаше между дърветата и бе невъзможно да видя нещо повече от силует и риза. По едно време тя погледна назад и аз зърнах профила и и кичур руса коса - неясна картина, която обаче бе достатъчна за мен да реша, че това е тя.
Леля ми махна с ръка да побързам, свърна вляво и навлезе още по-дълбоко в гората. Последвах я предпазливо, без да се вслушвам в лошото си предчувствие. Тъкмо минах покрай един храсталак, когато от там изскочи друга фигура. Преди да успея да се обърна, някой ме сграбчи презраменете, а една ръка запуши устата ми и прекъсна писъка надигнал се в гърлото ми.
- Аз съм - прошепна Дерек.
Той се мъчеше да ме издърпа в храстите, ала аз се съпротивлявах.
- Леля Лорън - казах. - Видях леля Лорън.
Той ме изгледа така, сякаш не е чул добре.
- Леля ми. Тя е тук. Тя. - и аз посочих натам, накъдето бе изчезнала.
- Тичах след нея.
- Никого не видях.
- Носеше светла риза. Изтича покрай.
- Клоуи, бях точно на това място. Видях те да се приближаваш. Никой друг не е минавал. - той млъкна, защото осъзна какво говори. Щом като аз съм я видяла, а той не е.
Нещо ме пристегна в гърдите.
- Не.
- Било е илюзия - рече бързо той. - Заклинание, с което да те вкарат в капан. Баща ми правеше подобни неща и. - той потърка уста с ръката си, после продължи с по- твърд глас: - Точно това е било.
И аз си мислех същото, но сега, след като го чух от устата му, си казах, че със сигурност е било дух.
Видяла съм духа на леля Лорън. Погледът ми се премрежи и ръката му, хванала моята, бе единственото, което ми помогна да не се строполя на земята.
- Клоуи? Било е магия. Тъмно е. Не си могла да видиш добре.
Това беше вярно. Напълно вярно. И все пак. Отърсих се от мислите си, изправих се и се отдръпнах от него. Той се поколеба с протегната напред ръка, готов да ме хване, ако припадна, но аз направих крачка встрани.
- Добре съм. Е, какъв е планът?
- Ще чакаме тук.
Дочуха се стъпки. Шмугнахме се в храсталака и приклекнахме. По дърветата се плъзна лъч от електрическо фенерче.
- Знам, че сте тук, деца - чу се мъжки глас. - Чух ви да говорите.
Ние не помръдвахме. Плиткото дихание на Дерек свистеше в ухото ми. Бях опряла гърба си в него и усещах лудото биене на сърцето му. Лъчът прорязваше тъмнината и се приближаваше към нас. Отмина храстите, където се криехме. После се спря, върна се назад и блесна право в очите ни.
- Хей, вие двамата! Я излизайте оттам.
Заслепена от силната светлина, успях да зърна само силуета на някаква неясна фигура.
- Излизайте - повтори той.
Усещах в ухото си топлия дъх на Дерек.
- Щом ти кажа да бягаш, дим да те няма. - После изрече с по-висок глас: - Свали пистолета и ще излезем.
- Свален е.
Тъй като не отместваше лъча от очите ни и се криеше зад светлината, ние нямаше как да разберем дали казва истината.