Отново завихме и пред нас се появи къщата. За миг онемяхме и се вторачихме в нея. Тя бе като излязла от страниците на готически роман -огромна, хаотично построена сграда във викториански стил, на три етажа, заобиколена от гора. Нямаше да се изненадам, ако вътре, забулени в мрака, живеят фантасмагорични страховити същества.
- Страхотно! - възкликна Саймън. - Тъкмо място за хора със свръхестествени сили.
Андрю се усмихна под мустак.
- През следващите няколко дни ще живеете тук. Можете да влезете и да си починете, докато ние начертаем план за действие - погледна към нас, докато паркираше. - Но не се настанявайте твърде удобно. Смятам да помоля групата ни да нахлуем в седалището на „Едисън", а ние от дълго време не сме били там. Ще се нуждаем от помощта ви.
Легнах в леглото и заспах. Не бях сигурна, че ще мога да заспя след преживяното през изминалата нощ - тревогата за живота на леля Лорън, притеснението от гората наоколо, пълна с трупове на животни, които само чакаха да бъдат вдигнати от мъртвите. За първи път от седмици бяхме извън опасност, а на изтощения ми до краен предел мозък и премалялото ми тяло им беше нужно съвсем малко, за да изключат напълно и да ме благословят с дълбок и упоителен сън.
Бях убедена, че това не е краят. Съвсем не. Дори първата му стъпка -да убеди групата да се върне назад - нямаше да е толкова лесна, колкото си мислеше Андрю. А дори всичко да свърши, то пак няма да е свършило истински. Не и за мен.
Бях се променила. Не само заради генетичната модификация, но и аз самата бях различна. Дори само мисъл да се върна у дома при татко в нашия апартамент, в училище при приятелите си, ми причиняваше болка. С онзи живот бе свършено.
Може би някой ден щях да се върна към него, но това щеше да е като да смениш един актьор с друг, който изобщо не прилича, нито звучи като предишния, нито поведението му напомня с нещо за неговото. Нямаше да съм същата личност. Дори не бях убедена, че ще съумея да изиграя добре ролята.
Досегашният ми живот сякаш бе сън - в по-голямата си част приятно съновидение, в което не се случва нищо особено. Сега се бях събудила и, за добро или лошо, бях осъзнала коя съм в действителност. Не можех просто да затворя очи и да се върна обратно в предишния блажен сън.
Настоящият миг - това истинският ми живот.
КРАЙ
БЛАГОДАРНОСТИ
Тъй като пропуснах да го направя в последната си книга, сега трябва да благодаря на един куп хора. Първо, на Сара Хелър, мой агент и кръстница-вълшебница на
поредицата, която взе присърце желанието ми да пиша книги за тийнейджъри и го превърна в реалност. На Роузмари Броснън от издателство „Харпър Колинс", с която за пръв път работихме заедно докато пишех Призоваването.
Работата с нов редактор обикновено изисква период на адаптиране, но тя направи така, че нещата да тръгнат гладко още от самото начало. Огромни благодарности и на Мария Гомез от „Харпър Колинс", задето запозна Роузмари с моите романи. Благодаря също на редакторите Ан Колинс от „Рандъм Хаус" в Канада и Антониа Ходжсън от „Литъл Браун" във Великобритания, които са до мен от самото начало и винаги ме насърчават, когато искам да опитам нещо ново. Благодарност и на Кристин Кокрън от „Дабълдей Канада" за подкрепата и трудолюбието и.
Колкото до настоящата книга, тя вече бе представена на отбрана група читатели, което е нещо съвсем ново за мен. Благодаря на Шарън Б., Тери Гийзбрект, Стефани Скрантън-Дръм, Мат Сийвърс и Никол Том, които прочетоха пилотното копие на романа и ми помогнаха да открия някои неточности, които ни бяха убегнали от поглед (оказа се, че акулата в „Синята бездна" е от вида мако, а не голяма бяла акула. Опа!).