Выбрать главу

Стефан се наведе към прозореца и притисна чело в студеното стъкло. Неговият учител обичаше да му повтаря още една мъдрост: Злото никога не намира покой. Може да тържествува, ала никога не намира покой.

Защо все пак бе дошъл във Фелс Чърч?

Надяваше се да намери тук покой, ала това се оказа невъзможно. Никога нямаше да бъде приет, душата му никога нямаше да се успокои. Защото той беше олицетворение на злото. И не можеше да се промени.

Тази сутрин Елена стана по-рано от обичайното. Чу как леля Джудит се суетеше горе в стаята си, докато се приготвяше за душа. Маргарет още спеше, свита в леглото си като мишле. Елена премина съвсем тихо покрай полуотворената врата на стаята на по-малката си сестра и продължи нататък по коридора, за да излезе навън.

Въздухът тази сутрин беше удивително свеж и чист. Сред клоните на дюлята се криеха само обичайните сойки и врабчета. Елена, която снощи бе легнала с пулсиращи от главоболие слепоочия, вдигна лице към чистото синьо небе и пое дълбоко дъх.

Днес се чувстваше много по-добре от вчера. Беше обещала на Мат да се видят преди училище и макар да не очакваше с нетърпение тази среща, беше сигурна, че всичко ще бъде наред.

Мат живееше само на две преки от училището в проста фермерска къща, подобна на останалите по улицата, с изключение на това, че беше по-окаяна от всичките наоколо и боята по фасадата й беше по-олющена. Мат Хъникът можеше да се определи като типичен американец. Косата му беше късо подстригана заради футболния сезон, а кожата му — загоряла от работа на открито във фермата на дядо му. Сините му очи гледаха честно и открито, само че тъкмо днес, докато протягаше ръце към нея, за да я прегърне, в тях се долавяше лека тъга.

— Искаш ли да влезем вътре?

— Не, нека се поразходим — предложи Елена. Вървяха един до друг, но без да се докосват. По протежението на улицата се извисяваха кленове и кестени. Наоколо все още се бе запазила утринната тишина. Елена, свела поглед, за да гледа къде стъпва по мокрия тротоар, внезапно се почувства несигурна. Не знаеше откъде да започне.

— Ти още не си ми разказала как беше във Франция — поде разговора Мат.

— О, беше чудесно — каза момичето. Погледна го с крайчеца на окото си, той също бе вперил поглед надолу. — Там всичко е прекрасно — продължи тя, като се опитваше да звучи по-ентусиазирано. — Хората, храната, въобще всичко. Наистина е… — Гласът й заглъхна и тя нервно се засмя.

— Да, зная, че там е чудесно — довърши той вместо нея. Спря се и се вгледа в износените си маратонки. Елена ги помнеше от миналата година. Семейството на Мат едва връзваше двата края, така че нищо чудно да не можеха да му купят нови обувки. Вдигна глава. Погледът на сините му очи бе вперен право в лицето й.

— Знаеш ли, точно сега изглеждаш прекрасно — смутено изрече той.

Елена, слисана, се опита да отвърне, но той я изпревари:

— Освен това имам чувството, че имаш да ми казваш нещо много важно. — Тя го загледа учудено, а той й се усмихва с изкривена унила усмивка.

Тогава той отново й протегна ръце.

— О, Мат — въздъхна тя и силно го прегърна. Отдръпна се крачка назад, за да го погледне в лицето. — Мат, ти си най-доброто момче, което някога съм срещала. Аз не те заслужавам.

— Хм, ето защо си решила да ме отрежеш — въздъхна Мат, щом отново закрачиха напред. — Защото съм прекалено добър за теб. Досега не го бях разбрал.

Тя го смушка с лакът.

— Не, не е заради това. И не те отрязвам. Ще си останем приятели, нали?

— Е, да, разбира се. Това поне е абсолютно вярно.

— Защото осъзнах, че сме именно такива. — Тя се спря и отново го погледна. — И то добри приятели. Кажи ми честно, Мат, нали точно това изпитваш и ти към мен?

Той също я измери с поглед, преди да завърти очи към небето.

— Мога ли да приема това вместо Петата Божия заповед3? — предложи насмешливо той. Когато видя унинието, изписано по лицето на Елена, Мат побърза да добави: — Всичко това има ли нещо общо с онзи новия в училището?

— Не — отвърна Елена след миг на колебание, след което додаде забързано: — Та аз още не съм се срещала с него и въобще не го познавам.

вернуться

3

Почитай родителите си, тачи майка си и баща си. — Бел.прев.