Ето че най-после можеше да си поплаче, обаче сълзите не потекоха. Само пусна раницата си на пода и с бавни крачки се отправи към всекидневната.
Тя беше красива, впечатляваща, защото, като се изключи стаята на Елена, беше единственото помещение, останало непокътнато от първоначалния вид на къщата. Първата сграда тук е била построена много преди 1861 година, но през Гражданската война изгоряла почти до основи. Само тази всекидневна била запазена, с изкусно изработената камина, с красиви извиващи се метални орнаменти. Оцеляла и просторната спалня над всекидневната, в която сега спеше Елена. После прапрадядото на Елена построил новата къща, обитавана оттогава от фамилията Гилбърт.
Девойката се приближи към единия от големите прозорци, високи от пода до тавана. Стъклото му беше толкова старо, че от деформациите по него всичко навън се виждаше леко изкривено. Спомни си, че беше на годините, на които сега е Маргарет, когато баща й за пръв път й показа този стар прозорец.
Гърлото й отново пресъхна, но сълзите й така и не потекоха. Цялата се разкъсваше от противоречиви чувства. Не й бе нужна компания, ала в същото време се чувстваше болезнено самотна. Трябваше да обмисли какво ставаше с нея, но точно сега, колкото и да се опитваше, мислите й убягваха като мишка, бягаща от преследването на някой бял бухал.
Бял бухал… преследваща птица… плясък на криле… гарван, асоциациите се редуваха спонтанно в мислите й. „Най-големият гарван, който някога съм виждал“, бе казал Мат.
Очите отново я заболяха. Бедният Мат. Беше го наранила, но той се държа толкова добре с нея. Дори много по-добре от Стефан.
Стефан. Сърцето й отново се разтуптя силно и горещите сълзи запариха очите й. Ето че най-накрая не издържа и се разплака. Плачеше от гняв и унижение… и от какво още?
Какво всъщност бе изгубила днес? И какво реално изпитваше към този непознат, този Стефан Салваторе? Той беше за нея може би само едно предизвикателство, да, именно това го правеше толкова различен, толкова интересен. Защото Стефан беше екзотичен… възбуждащ.
Звучеше смешно, защото понякога тъкмо така се изказваха момчетата за нея. Съвсем наскоро бе слушала от тях, та дори от приятелките им или сестрите им, колко се изнервяли, когато тя не им обръщала внимание, как дланите им се изпотявали, а в стомасите им сякаш пърхали пеперуди. Елена винаги бе намирала тези разкази за много забавни. Нито едно момче от всички, които бе срещнала досега в живота си, не я бе карало да се изнервя.
Но днес, когато заговори Стефан, пулсът й рязко се ускори, а краката й се подкосиха. Дланите й наистина се изпотиха. А в стомаха й нямаше ято пеперуди. Имаше цяло ято прилепи.
Дали се интересуваше толкова от това момче единствено защото ужасно я изнервяше? Не, няма да е за добро, каза си момичето. Всъщност ще е само за зло.
Но и устата му. Тази изящна уста като на древна скулптура, именно тя караше коленете й да омекват и то не само от нерви. И онази смолисточерна коса… пръстите й неволно изтръпнаха от желанието да я погали, да усети мекотата й. Това изящно, мускулесто тяло, тези дълги крака… и този глас. Тъкмо гласът му я накара вчера да реши, че трябва да го спечели. Беше хладен и леко презрителен, когато разговаряше с учителя Танър, но в същото време странно властен и неустоим. Зачуди се как би звучал през нощта, ако прошепне името й…
— Елена!
Елена подскочи, изтръгната от унеса. Но не я викаше Стефан Салваторе, а леля Джудит, която се суетеше нещо, докато отваряше предната врата.
— Елена? Елена! — извика Маргарет с треперещ глас. — У дома ли си?
Елена отново се почувства нещастна. Безпомощният й поглед обходи кухнята. Точно сега никак не искаше да се изправи пред тревожните въпроси на леля си или невинното детско очарование на Маргарет. Не и с тези навлажнени мигли и напиращите сълзи, заплашващи да рукнат всеки миг. Тогава мълниеносно взе решение и тихо се измъкна през задната врата точно когато предната силно се затръшна.
Но се разколеба, след като премина през задната веранда и се озова в двора. Не искаше да налети на някого, когото познаваше. Къде можеше да се усамоти?
Отговорът дойде почти незабавно. Разбира се. Ще отиде при мама и татко.
Пътуването беше дълго, почти до края на града, но през последните три години беше станало обичайно за Елена. Прекоси моста Уикъри и се изкачи по хълма, премина покрай разрушената църква, след което се спусна в малката долина.
Тази част от гробището беше добре поддържана. Това бе старата половина, където оставяха храстите да растат на воля. Но тревата беше грижливо окосена, осеяна с пъстри цветя. Елена приседна до голямата мраморна плоча, на която беше издълбано името на фамилията им — „Гилбърт“.