— Здравей, мамо. Здравей, татко — прошепна. Наведе се, за да остави едно червено цвете, което беше откъснала по пътя. После седна на каменния бордюр.
След злополучния инцидент често идваше тук. Маргарет беше само на година, когато стана на автомобилната катастрофа. Тя всъщност не помнеше родителите им. Но Елена много добре си ги спомняше. Ето че и сега в паметта й се заредиха спомените и в гърлото й отново заседна мъчителна буца. Този път сълзите й потекоха много по-лесно. Толкова много й липсваха. Майка й, толкова млада и красива, както и баща й, с онази негова усмивка, от която очите му се присвиваха.
Разбира се, за нея бе истинско щастие, че можеше да разчита на леля Джудит. Не всяка леля би напуснала работата си, за да се премести в едно глухо градче и да поеме грижите за двете си осиротели племеннички. А пък Робърт, годеникът на леля Джудит, сега беше повече като втори баща за Маргарет, отколкото като бъдещ чичо.
Но Елена не можеше да забрави родителите си. И понякога, особено в периода непосредствено след погребението им, тя изпадаше в пристъпи на гняв, вбесена от това, че бяха толкова глупави, та да позволят да бъдат убити. Но тогава още не познаваше добре леля Джудит и се чувстваше така, сякаш я бяха изтръгнали от корените й.
А къде е моето място сега, запита се тя. Най-лесният отговор гласеше, че мястото й е тук, във Фелс Чърч, където впрочем бе живяла през целия си живот. Но по-късно този лесен отговор започна да й се струва грешен. Напоследък имаше чувството, че някъде другаде съществува място, отредено за нея, което веднага би разпознала и би нарекла свой дом.
Една сянка надвисна над нея. Стресната, тя вдигна глава. В следващия миг две фигури се извисиха пред нея, непознати, смътно излъчващи някаква заплаха. Тя се скова и само впери в тях безмълвен поглед.
— Елена — нервно я заговори по-дребната фигура, опряла ръце на хълбоците си, — понякога се безпокоя за теб, наистина много се тревожа.
Елена примигна, а после се засмя. Бяха Бони и Мередит.
— Какво трябва да направи човек, за да остане сам? — попита ги, след като седнаха до нея.
— Кажи ни да си вървим — предложи й Мередит, но Елена само сви рамене. Мередит и Бони често се отбиваха да я търсят тук в първите месеци след автомобилната катастрофа. Внезапно изпита радост, че са дошли и благодарност за загрижеността им. Не се разсърди дори за това, че двете разбраха, че е плакала, затова прие с благодарност смачканата кърпичка, която Бони й подаде, за да избърше сълзите си. После трите постояха така заедно, смълчани, загледани в разлюлените от вятъра дъбове по края на гробището.
— Много съжалявам за случилото се в училище — заговори накрая Бони съвсем тихо. — Беше наистина ужасно.
— А пък твоето второ име е тактичност — смъмри я Мередит. — Не може да е било чак толкова зле, Елена.
— Ти не беше там. — При спомена я обля гореща вълна. — Беше ужасно. Но вече не искам да мисля за това — добави равнодушно, ала в гласа й неволно прозвуча предизвикателна нотка. — Приключих с него. Вече не го искам.
— Елена!
— Не го искам, Бони. Явно той си мисли, че е твърде велик за… за простите американци. Така че може да си свали дизайнерските очила и да си ги…
Другите две момичета се засмяха. Елена избърса носа си и поклати глава.
— Е, поне учителят Танър днес май беше в по-добро настроение — каза тя на Бони с явното желание да смени темата на разговора.
Бони придоби страдалчески вид.
— Знаете ли, че той ме накара да се запиша да съм първа поред на устното изпитване? Макар че всъщност никак не ми пука. Избрала съм темата за друидите и…
— За какво?
— За дру-и-ди-те. Онези древни магьосници, които са изградили Стоунхендж и са вършили всякакви други магии в древна Англия. Аз съм произлязла от тях и затова съм медиум.
Мередит изсумтя, но Елена се намръщи, втренчена в стръка трева, който въртеше между пръстите си.
— Бони, наистина ли вчера видя нещо на дланта ми? — попита рязко тя.
Бони се поколеба, преди да й отговори.
— Не зная — промълви тя накрая. — Аз… аз си помислих, че видях нещо. Но понякога моето въображение ме подвежда.