— Елена — произнесе гласът. Не, не беше гласът на Бони, обаче идваше от устата на Бони. Смъртнобледа сред мрака, Бони продължаваше да се взира в гробището. Лицето й бе безизразно.
— Елена — отново заговори гласът и добави, когато главата на Бони се извърна към нея, — там те чака някой.
Елена така и не разбра какво се случи през следващите няколко минути. Сякаш нещо се движеше сред тъмните прегърбени форми на паметниците, шумеше и се издигаше над тях. Елена изпищя, след нея веднага се разкрещя и Мередит и когато двете момичета хукнаха напред, Бони също ги последва, пищейки и тичайки с все сила.
Елена тичаше по тясната пътека, препъвайки се в камъните и храстите наоколо. Бони, задъхана, едвам я следваше, а Мередит — винаги хладнокръвната и цинична Мередит — сега почти не можеше да си поеме дъх. Внезапно проехтя оглушителен трясък и нещо изграчи сред клоните на дъба над главите им. Елена хукна още по-бързо.
— Зад нас има нещо! — изпищя пронизително Бони. — О, Господи, какво става?
— Давай направо към моста — задъхано изкрещя Елена въпреки пламтящите си от напрежението гърди. Не знаеше защо, но усещаше инстинктивно, че трябва да стигнат там. — Не спирай, Бони! Не поглеждай назад! — Сграбчи ръкава на другото момиче и го задърпа.
— Не мога повече — изхлипа Бони и залитна настрани, забавяйки крачките си.
— Можеш! — озъби й се Елена, отново сграбчи ръкава й и я принуди да продължи да тича. — Хайде! Хайде!
Пред тях проблесна сребриста вода. Между дъбовете се откри малка поляна, а мостът беше точно зад нея. Краката на Елена се подгъваха, дъхът й излизаше със свистене от гърлото, но не можеше да си позволи да забави ход. Вече виждаше дървените греди на моста. Оставаха само седем метра, пет метра, три метра.
— Успяхме! — простена Мередит, когато стъпките им затрополяха по гредите на моста.
— Не спирай! Трябва да стигнем до другия бряг!
Мостът заскърца под краката им, когато се втурнаха по него, като стъпките им отекваха сред плискащата се вода. Когато скочи и цопна в една мръсна локва на отсрещния бряг, Елена най-после пусна ръкава на Бони и позволи на изтощените си нозе да спрат.
Мередит се преви на две, опряла ръце на бедрата си, дишайки дълбоко. Бони още плачеше.
— Какво беше това? Ох, какво беше? — заговори трескаво тя. — Още ли ни преследва?
— Не, вече всичко е наред — прошепна Елена. Очите й бяха пълни със сълзи и цялата трепереше, но поне горещото стягане в гърлото бе изчезнало. Реката шумеше, а водите й се вихреха сред тънещите в мрак бързеи. — Тук не може да ни стигне — добави тя.
Мередит я изгледа втренчено, после отмести поглед към другия бряг, затулен от нагъсто надвисналите клони на дъбовете, а накрая отново се извърна към Бони. Облиза устните си и леко се засмя.
— Разбира се. То не може да ни последва. Но все пак е по-добре да се прибираме у дома, нали? Освен ако не искаме да прекараме нощта тук.
Някакво неясно чувство разтърси Елена.
— Не и тази нощ, благодаря — отговори тя. Обгърна с ръка Бони, която още хълцаше. — Всичко е наред, Бони. Вече сме в безопасност. Хайде, да вървим.
Мередит отново се обърна, за да огледа реката.
— Знаеш ли, аз нищо не видях там — каза тя. Гласът й вече звучеше по-спокойно. — Може би изобщо не е имало нищо зад нас. Навярно просто се паникьосахме ненужно и сами се изплашихме. С малката помощ на присъстваща тук жрица на друидите.
Елена не каза нищо, когато отново тръгнаха, рамо до рамо по прашния път. Но въпросите не спираха да се тълпят в главата й. Въпроси без отговори.
5
Огромната пълна луна пръскаше сиянието си, когато Стефан се върна в пансиона. Беше замаян както от умората, така и от голямото количество кръв, която бе погълнал. Отдавна не се беше насищал толкова обилно. Но изригването на импулса от дива Сила в гробището го бе довело едва ли не до лудост, бе разтърсило вече отслабналия му самоконтрол. Все още не бе сигурен откъде се бе появила Силата. От скривалището си сред сенките бе наблюдавал момичетата, когато страстта изригна в него и принуди момичетата да побягнат. А той остана раздвоен между страха да не паднат в реката и желанието да проучи Силата и да открие източника й. Накрая я последва, защото не можеше да понесе мисълта тя да бъде наранена.
Нещо черно размаха криле сред гората, когато трите момичета достигнаха до моста, осигуряващ безопасността им. Но дори изострените от нощните бдения сетива на Стефан не успяха да разпознаят какво бе това. Все пак остана загледан в тази посока, докато тя и другите две момичета не поеха по пътя, водещ до града. Едва тогава отново се върна на гробището.