Човешка кръв. Най-прекрасният еликсир, забраненото опияняващо вино. Много по-упойващо от всяка спиртна напитка, парещата есенция на самия живот. А той бе толкова изтощен от съпротивата срещу своята жажда за кръв.
И тогава нещо помръдна по брега под моста, нещо, смътно приличащо на купчина захвърлени стари дрипи. В следващия миг Стефан гъвкаво като котка скочи до купчината. Протегна ръка, за да отдръпне дрипите и да разкрие едно сбръчкано лице и мършав врат. Той тутакси присви устни и оголи зъбите си.
И повече никакви други звуци не се чуха, освен шумното мляскане, докато се хранеше.
Сега, докато се изкачваше по стъпалата към главния вход на пансиона, където напоследък живееше, той се опита да не мисли за това, да не мисли и за нея — за момичето, което го изкушаваше с топлината си, с живота си. Тя бе единствената, за която копнееше, но трябваше да го преодолее. Да, трябваше да задуши още в зародиш всички подобни мисли, преди отново да го обсебят. За свое добро. И за нейно. Иначе би превърнал в действителност най-лошите й кошмари, макар че тя въобще не подозираше за това.
— Кой е там? Ти ли си, момче? — провикна се дрезгав глас. Една от вратите на втория етаж се отвори и от нея надникна посивяла глава.
— Да, синьора… госпожо Флауърс. Съжалявам, ако съм ви обезпокоил.
— А, за да ме обезпокоиш, е нужно нещо повече от скърцането на дъските по пода. Заключи ли вратата?
— Да, синьора. Вие сте в… безопасност.
— Това е добре.
— Тук трябва да се грижим за безопасността. Никога не знаеш какво може да изскочи от гората, нали? — Той набързо погледна към усмихнатото й дребно лице, заобиколено от посивели кичури, но с живи, бързо стрелкащи се очи. Дали те не криеха някаква тайна?
— Лека нощ, синьора.
— Лека нощ, момче. — Тя затвори вратата.
Щом се прибра в стаята си, той се тръшна на леглото и се загледа в ниския скосен таван.
Обикновено нощем се чувстваше неспокоен, тъй като за него не беше обичайното време за спане. Но тази вечер се чувстваше доста уморен. Толкова много енергия му костваше да се изправя срещу слънчевата светлина, пък и обилното хранене още повече засили летаргията му. И скоро след това той вече не виждаше надвисналия над него белеещ се таван, въпреки че не беше заспал.
Хаотични откъслеци от спомени затанцуваха в съзнанието му. Катрин, толкова прелестна онази вечер край фонтана. Лунните лъчи посребряваха бледо-златистата й коса. Колко горд се чувстваше тогава да седи до нея, да бъде този, с когото тя сподели своята тайна…
— Но никога ли не можеш да излизаш на слънчева светлина?
— Мога, но само ако нося това. — Тя вдигна малката си бяла ръка и на лунната светлина засия пръстенът й с лапис лазули. — Само че слънцето така ме уморява. Никога не съм била силна.
Стефан я погледна — деликатните черти, нежното тяло. Тя приличаше на крехка порцеланова статуетка. Не, никога не е била силна.
— В детството си често боледувах — продължи Катрин с по-тих глас, унесено загледана във вълните на водата във фонтана. — При последното ми заболяване лекарят заяви, че няма да оживея. Помня как баща ми се разплака. Помня още как лежах в моето голямо легло, прекалено изтощена, за да мога да помръдна дори. Всяко вдишване ми костваше такова болезнено усилие. Бях безкрайно тъжна при мисълта, че скоро ще напусна този свят. И ми беше студено, толкова студено. — Тя потръпна, но после се усмихна.
— Но какво се случи, за да се промени всичко това?
— Събудих се внезапно посред нощ и зърнах Гудрен, моята прислужница, изправена над леглото ми. А после, като се отдръпна настрани, видях един непознат мъж, когото тя беше довела в стаята ми. Изплаших се. Името му беше Клаус. Бях слушала хората от селото да говорят за него, че бил самият дявол. Изкрещях на Гудрен да ме спаси, но тя само стоеше отстрани и гледаше. Когато той притисна уста към шията ми, си помислих, че ще ме убие.
Тя млъкна. Стефан впери ужасен поглед в нея, преливащ и от състрадание, а тя му се усмихна успокояващо.
— Но после не се оказа толкова ужасяващо. Отначало леко ме заболя, ала после болката бързо стихна. А след това усещането дори стана приятно. Когато ми даде да пия от неговата кръв, се почувствах по-силна, отколкото през най-добрите ми дни от месеци насам. И така ние дочакахме утрото. Когато лекарят пристигна, не можа да повярва, че можех да се изправям и да говоря. Татко веднага го обяви за чудо и пак се разплака, но този път от щастие. — Лицето й помръкна. — Скоро ще се наложи да се разделя с него. Един ден той ще осъзнае, че не съм пораснала с нито един час, откакто се излекувах от онази болест.