— Жалко — заяви съвсем сериозно Бони. — Ама ти каза на Франсес на никого да не казва за него…
— Точно така. — Елена сведе поглед към часовника си. — Което впрочем означава, че към два часа следобед примерно вече ще го знае цялото училище.
След часовете момичетата отидоха в къщата на Бони. Щом наближиха входа, ги посрещна пискливо джафкане и когато Бони отвори вратата, един много стар и много тлъст пекинез се опита да избяга навън. Името му беше Яндзъ. Толкова беше разглезен, че единствено майката на Бони можеше да се справя с него. Кучето захапа леко глезена на Елена, докато тя минаваше край него.
Всекидневната беше мрачна заради плътните завеси и прекалено много мебели. Вътре завариха Мери — сестрата на Бони, която тъкмо освобождаваше къдравата си черна коса от шапката. Тя беше точно с две години по-голяма от Бони и работеше в клиниката във Фелс Чърч.
— О, Бони — каза тя, — радвам се, че се върна. Здравей, Елена. Здравей, Мередит.
Елена и Мередит също я поздравиха.
— Какво става? Изглеждаш уморена — каза Бони.
Мери остави шапката си върху масичката за кафе, но вместо да отговори, зададе друг въпрос:
— Снощи, когато се прибра толкова разстроена, къде каза, че си била с момичетата?
— Там, надолу, при моста Уикъри.
— Точно така си помислих и аз — въздъхна Мери. — А сега ме изслушай, Бони Маккълоу. Повече кракът ти да не е стъпил там около този мост и особено късно вечер. И в никакъв случай сама. Ясно ли е?
— Но защо? — попита учудено Бони.
— Защото снощи някой е бил нападнат там. Ето защо не можеш да ходиш там. А знаеш ли къде са го намерили? Точно на брега под моста Уикъри.
Елена и Мередит се спогледаха в недоумение. Бони вкопчи ръката си в лакътя на Елена.
— Някой бил нападнат под моста? Но кой е той? И какво се е случило с него?
— Не зная. Тази сутрин един от гробарите го забелязал проснат там долу, под моста. Оказал се някакъв бездомник или поне така мисля. Вероятно е спял под моста, когато са го нападнали. И вече беше полумъртъв, когато го доведоха в клиниката. Още не е дошъл в съзнание. Може да умре.
Елена преглътна мъчително.
— Какво искаш да кажеш с това, че са го нападнали?
— Искам да кажа — отчетливо заяви Мери, — че гърлото му беше почти напълно прерязано. Загубил е невероятно количество кръв. Отначало лекарите помислили, че е бил нападнат от някакво животно, но сега доктор Лоуен твърди, че е причинено от човек. И полицията смята, че този, който го е извършил, се крие на гробището. — Мери, стиснала плътно устни, изгледа поред и трите момичета. — Така че ако ти Елена Гилбърт, си била тогава на моста… или в гробището, тогава този човек може да е бил там заедно с теб. Схващаш ли?
— Не е нужно да ни плашиш още повече — обади се сломено Бони. — Разбрахме какво имаш предвид.
— Добре тогава. — Мери се наведе и предпазливо се зае да сресва косата си. — Ще си легна замалко. Не исках да ви развалям настроението. — С тези думи излезе от всекидневната.
Останали сами, трите момичета се спогледаха тревожно.
— Можеше да бъде някоя от нас — заговори тихо Мередит. — Особено ти, Елена. Нали ти отиде там сама.
Кожата на Елена настръхна. Същото болезнено тревожно чувство, което бе изпитала в старото гробище. Сякаш отново усети полъха на вятъра и видя редицата от високи надгробни камъни, обкръжаващи я от всички страни. Слънчевата светлина и гимназията „Робърт Е. Лий“ никога не й бяха изглеждали по-далечни.
— Бони — поде бавно тя, — ти видя ли някого там? И какво имаше наум, когато каза, че някой ме чакал там?
Бони я изгледа безизразно в полумрака на всекидневната.
— За какво говориш? Никога не съм казвала това.
— Напротив, каза го.
— Не, не съм. Никога не съм го изричала.
— Бони — намеси се Мередит, — и двете го чухме. Ти се беше загледала в един стар надгробен камък и тогава каза на Елена…
— Не зная за какво говорите, аз нищо не съм казвала. — Лицето на Бони се сгърчи от гняв. Очите й се насълзиха. — И не искам повече да ми говорите за това.
Елена и Мередит се спогледаха безпомощно. Навън слънцето се скри зад един облак.
6
26 септември
Мило мое дневниче,
Съжалявам, че толкова дълго не писах, а и наистина не мога да обясня защо не седнах да пиша… освен че се натрупаха толкова много неща, за които се чувствам изплашена да говоря, дори и на теб.