Сведе поглед към отпуснатото бяло телце в ръцете си и лицето му се сгърчи от съжаление. Нямаше намерение да го убива. Ако знаеше, че е толкова изгладнял, щеше да излезе на лов за нещо по-едро от заек. Но, разбира се, тъкмо това го плашеше: никога не се знаеше колко силен ще се окаже гладът или какво би трябвало да стори, за да го утоли. Имаше късмет, че този път му се размина с убийството само на един заек.
Остана под стария дъб, докато слънчевите лъчи се провираха през къдравата му коса. Както си беше с джинси и тениска, Стефан Салваторе изглеждаше като най-обикновен гимназист.
Но не беше.
Дълбоко в гората, където никой не можеше да го види, той се зае с храненето. Сега облизваше грижливо венците и устните си, за да е сигурен, че няма да остане някакво петно по тях. Не биваше да оставя нищо на случайността. Този маскарад и без това щеше да бъде достатъчно труден и нямаше смисъл да го усложнява излишно.
За миг отново се зачуди дали да не се откаже от всичко. Може би трябваше да се върне в Италия, в своето скривалище. Кое го накара да си мисли, че ще може отново да се върне в света на светлината?
Но вече се беше уморил да живее в сенките. Уморил се бе от мрака и от обитателите му. Но най-много му тежеше самотата.
Не беше сигурен защо избра Фелс Чърч във Вирджиния. Беше млад град, поне според неговите стандарти. Най-старите сгради в него бяха издигнати само преди век и половина. Но тук спомените и призраците от Гражданската война все още бяха живи, реални колкото супермаркетите и заведенията за бързо хранене.
Стефан оценяваше уважението към миналото. Очакваше да хареса и хората от Фелс Чърч. И дори може би — но само може би — да си намери място сред тях.
Никога обаче нямаше да бъде напълно приет. При тази мисъл устните му се изкривиха в горчива усмивка. От опит знаеше, че няма смисъл да се надява. Никога и никъде нямаше да намери място, на което да принадлежи напълно, където без преструвки да бъде самият себе си.
Освен ако не избере света на сенките…
Побърза да пропъди тази мисъл. Беше се отрекъл от мрака, бе загърбил сенките. Беше изтрил всички тези дълги години и от днес започваше начисто.
Стефан осъзна, че още държи заека. Остави го внимателно върху килима от кафяви дъбови листа. Дочу някъде в далечината шума от предпазливото пристъпване на лисица, толкова тих, че ухото на човек не можеше да го улови.
Хайде, побързай, мой събрате по ловуване, помисли си тъжно той. Закуската те очаква.
Тъкмо премяташе якето си през рамо, когато зърна гарвана, който преди това го беше смутил. Беше кацнал на един от клоните на дъба и сякаш го следеше с поглед. Имаше нещо смущаващо около тази мрачна птица.
Понечи да изпрати проучваща мисъл към нея, за да я провери, но се спря. Спомни си обещанието си, помисли си той. Не бива да използваш Силите, освен ако не е абсолютно необходимо. Само ако нямаш друг избор.
Напредвайки мълчаливо сред окапалите листа и пресъхналите съчки, той стигна до края на гората. Автомобилът му бе паркиран там. Извърна се назад, само веднъж. Видя как гарванът излетя от клоните и се спусна към заека.
Имаше нещо зловещо в начина, по който разпери криле над отпуснатото бяло тяло. Нещо зловещо и същевременно триумфиращо. Гърлото на Стефан се стегна и той едва се сдържа да не се върне обратно, за да пропъди птицата. Все пак, каза си, тя имаше толкова право да изяде заека, колкото и лисицата.
Колкото и самият той.
Реши да надникне в главата й, ако отново срещне тази птица. Сега обаче отклони поглед от нея и забърза сред дърветата, стиснал зъби. Не искаше да пристигне късно в гимназията „Робърт Лий“.
2
Съучениците на Елена се струпаха около нея веднага щом се появи на паркинга на гимназията. Всички бяха там, цялата компания, която тя не бе виждала от края на юни, заедно с още четирима или петима присламчили се, които се надяваха да се сдобият с малко популярност покрай нея. Тя се прегърна за добре дошла с всяко момиче от своята група.
Каролайн беше пораснала поне с два сантиметра и беше още по-слаба. Все повече заприличваща на моделите от „Вог“. Тя поздрави доста хладно Елена и побърза да се отдръпне, присвила котешките си зелени очи.
Бони въобще не беше пораснала. Като обви ръце около Елена, къдравата й червена коса едва стигна до брадичката на Елена. Почакай! Къдрици? — сепна се Елена и отдалечи малко от себе си ниската си приятелка.