— Хей! Казах ти, че съжалявам! — Момчето погледна обидено към наранената си длан. После лицето му потъмня и без да откъсва поглед от ръката си, я стисна в юмрук.
Това е, помисли си Елена със странно спокойствие, сякаш всичко се случваше насън. Той или ще ме удари с все сила, или ще ме убие. Стегна се, за да посрещне неизбежното.
Стефан устоя на изкушението да отиде на гробището. Всичко в него крещеше да не го прави. Последният път, когато отиде там, беше в нощта със стареца.
Стомахът му се сви от ужас при спомена. Би могъл да се закълне, че не е изсмукал цялата кръв на мъжа под моста, че е поел само толкова, колкото да се засити, без да му навреди. Но всичко от онази нощ, след като изпита изблика на Силата, бе замъглено и объркано. Всъщност дори не знаеше дали е имало изблик на Силата. Може би всичко е било само плод на въображението му или сън. Можеха да се случат странни неща, когато нуждата надделее над самоконтрола.
Той затвори очи. Когато разбра, че старецът бил откаран в болница и едва не е умрял, изпита неописуем шок. Как бе могъл да стигне толкова далеч? Почти да убие човек, когато не бе убивал никого, откакто…
Не искаше да мисли за това.
Сега, застанал пред портата на гробището в среднощния мрак, цялото му същество крещеше да се обърне и да си тръгне. Да се върне на бала, където бе оставил Каролайн — онова чувствено създание с бронзова плът, което бе в абсолютна безопасност, тъй като не означаваше абсолютно нищо за него.
Но не можеше да се върне, защото Елена беше на гробището. Усещаше присъствието й, нарастващия й страх. Елена беше на гробището и в беда, а той трябваше да я открие.
Беше стигнал до средата на склона на хълма, когато главата му изведнъж се замая. Стефан политна и с олюляване се запъти към църквата, защото тя беше единственото нещо, което виждаше по-ясно. Сякаш мозъкът му бе обвит от сива мъгла. Всяка крачка му струваше огромно усилие. Слаб, чувстваше се толкова слаб. И безпомощен срещу Силата, замайваща сетивата му.
Трябваше… трябваше да стигне до Елена. Но беше толкова слаб. Не биваше да е толкова… немощен… ако иска да помогне на Елена. Нуждаеше се… да…
Вратата на църквата зееше пред него.
Елена видя луната над лявото рамо на Тайлър. Изпита някакво странно удовлетворение, че тя е последното, което щеше да види. Викът заседна в гърлото й, задавен от страха.
И тогава нещо повдигна внезапно Тайлър и го запрати към надгробния паметник на дядо му.
Поне така й се стори. Момичето се претърколи настрани, задъхано и треперещо. Едната й ръка стисна разкъсаната рокля, а другата затърси някакво оръжие.
Но не се нуждаеше от такова. Нещо се движеше в тъмнината и тя видя човека, който бе изскубнал Тайлър от нея. Стефан Салваторе. Но това бе един непознат Стефан: красивите черти на лицето му бяха пребледнели и изкривени от ярост, зелените му очи изпускаха убийствени искри. Без дори да се движи, Стефан излъчваше такъв гняв и заплаха, че Елена се почувства по-изплашена от него, отколкото от Тайлър.
— Още когато се запознахме разбрах, че ти липсват всякакви маниери — заговори Стефан. Гласът му беше тих, студен и безучастен. И по някакъв начин я омагьоса. Не можеше да откъсне очи от него, докато той се движеше към Тайлър, който поклати замаяно глава и се опита да се изправи. Стефан се движеше като танцьор — всяко движение бе грациозно и овладяно. — Но нямах представа, че си толкова примитивен.
Удари Тайлър. Едрото момче бе замахнало с месестата си ръка, но Стефан го удари по лицето още преди ръката на Тайлър да го достигне.
Тайлър политна и падна върху съседния надгробен камък. Надигна се на колене и се изправи с усилие. Дишаше тежко, а очите му мятаха гневни мълнии. Елена видя струйката кръв, потекла от носа му. Тогава той се хвърли напред.
— Един джентълмен никога не натрапва компанията си — процеди Стефан и го удари странично. Тайлър отново се просна на земята, заровил лице в плевелите и храстите. Този път му трябваше повече време, за да се изправи, а кръвта течеше от двете ноздри и от устата му. Беше задъхан като подплашен кон, но отново се хвърли към Стефан.
Стефан сграбчи реверите на сакото му, сетне двамата се завъртяха в убийствена схватка. Той разтърси Тайлър два пъти силно и грубо, докато двата му месести юмрука се люшкаха немощно във въздуха. После Стефан пусна Тайлър.
— Джентълменът не обижда жените — продължи Стефан. Лицето на Тайлър бе сгърчено, очите му бяха изцъклени, но ръката му се протягаше към крака на Стефан, който го изправи на крака и го разтърси отново.